Джудит прехапа устни.
— Да, прав си, но има едно нещо…
— О, не — простена Маркъс и рязко пусна ръцете й. — Не искам да чувам нищо повече, Джудит, моля те!
— Не исках да ти кажа…
— Джудит, не ми причинявай това!
— Но аз трябва да ти кажа — изхленчи тя. — Ако не беше разкрил цялата тази бъркотия и плана ни да унищожим Грейсмиър, щях да си замълча. Себастиян твърдеше, че не е важно, защото ние сме си създали наша собствена истина, но то е важно и след като разбра кои са родителите ми, трябва да научиш и това. Вероятно много скоро щеше да го разбереш сам, ако имаше достатъчно време да помислиш.
Маркъс затвори за миг очи и изрече с примирена въздишка:
— Продължавай. За каква истина говориш? — Отдалечи се малко от нея и я погледна изпитателно.
— Ами… работата е там, че с теб не сме женени — изрече на един дъх Джудит.
— Какво?
— Джудит Дейвънпорт не съществува според закона, също както и Себастиян Дейвънпорт. В църквата не помислих за това, просто нямаше време, разбираш ли? Едва когато трябваше да се подпиша в брачния регистър, се сетих, че това не е истинското ми име. Ние сме от семейство Девъроу… макар да не си спомням откога не са ме наричали Шарлът, обаче… — Тя видя как в очите му светна разбиране и млъкна, надявайки се, че е казала достатъчно.
Маркъс прекоси помещението с два скока, дългите му пръсти сграбчиха китката й и се сключиха около крехките кости. Повлече я към вратата и не спря дори когато тя се спъна на прага и едва не падна. Слезе по паянтовата стълба, без да забави крачка, тя се препъваше след него, протегнала болезнено ръка, но не издаваше нито звук. Щом излязоха в заления от следобедното слънце двор, Джудит изохка тихо и сведе глава, заслепена от ярката светлина.
— Какво ти стана, Маркъс? Къде ме влачиш? — попита задъхано тя.
— Ще ти кажа, макар че не заслужаваш — отвърна рязко той. — Ще намеря духовник, който да ни издаде документ за името ти, и ще легализираме брака си, за да няма никакви съмнения. А след това ще упражня върху теб всички съпружески права — включително онези, за които е необходима дебела пръчка. Остава да реша само въпроса в какъв ред ще упражня правата си. — Той я хвана през кръста и я вдигна на двуколката си.
— Ще ми позволиш ли да кажа нещо? — попита Джудит и се настани удобно на седалката.
— Не, не ти позволявам! — Маркъс се метна на капрата до нея. — Ако имаш в главата си поне една искрица здрав разум, в което се съмнявам, ще седиш мирно и няма да си отваряш устата.
Джудит се облегна назад, приглади полите си и пое дълбоко въздух, когато камшикът изплющя върху гърбовете на конете. Двуколката полетя в зашеметяващо темпо по тесния път. Прекосиха полето за минути, завиха покрай бесилката и препуснаха по пустия пощенски път. Щом конете забавиха ход, Джудит огледа профила на спътника си с дяволити искри в очите.
— О, Маркъс, но ти се смееш! — извика възхитено тя.
— На какво, по дяволите, да се смея? — изръмжа той, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. — През последните седем месеца съм живял в грях с жена, участвала в незаконна брачна церемония, и ако обстоятелствата не я бяха принудили да признае истината, щеше да ме остави в неведение до края на живота ми!
— Нали казват, че незнанието е подарък от небето — отвърна Джудит, която нито за миг не допусна да бъде заблудена от резкия му тон. — Какво значение има едно име? — Маркъс извърна глава настрана и раменете му се затресоха. — веднъж ми каза, че не е добре да потискам смеха си… даже каза, че от това човек може да получи удар… сигурен съм, че го каза.
Маркъс спря конете и изведе колата от пътя. Щом спряха в храстите, той се обърна към Джудит и като видя дяволитите искри в очите й, не издържа и се засмя.
— Знаех си, че се смееш — кимна доволно тя.
Маркъс улови брадичката й с два пръста.
— Откакто те видях за пръв път, явно забравих за правилата на разума. Щях ли иначе да позволя на една страстна, измамна, безскрупулна дива котка да изпълни с мен най-безумния танц, в който някога се е впускал мъж?
— За мъж, който мрази да танцува, думите ти звучат малко противоречиво — призна засмяно Джудит. — Но моят опит показва, че човек не избира кого да обича. Щях ли иначе аз да принадлежа с душа и тяло, с цялото си същество на един тираничен и консервативен деспот, който се стреми да ме подчини на волята си и е щастлив само когато издава заповеди?
— Но ти въпреки това го обичаш, нали?
— О, да, и то как — отговори с усмивка тя и стисна ръката му. — Както той обича умелата интригантка.
— Повече от всичко на света — пошепна страстно Маркъс. — Обичам те повече от всичко на света, моя жълтоока невестулке.