Лека червенина обагри високите й скули. Най-добре да се направи, че не схваща забележката му.
— Надявам се, че сте получили парите, които ви дължах, сър?
— Разбира се. И ви благодаря, че подобрихте финансовото ми положение.
Джудит прехапа устни и втренчи поглед в рамото му, решена да не поглежда повече в искрящите му от смях очи. Но това беше невъзможно. Най-сетне тя се засмя и маркизът буквално усети как напрежението я напусна.
— Простихте ли ми? — попита той, внезапно станал сериозен.
— За какво, милорд?
— Сега не играя игрички, Джудит. Помолих ви за прошка за държанието си тази сутрин. Много искам да разбера дали приемате извинението ми.
— Би било дребнаво от моя страна да ви откажа извинение, милорд.
— А вие естествено не сте дребнава.
Тя срещна погледа му.
— Не, не съм. Никой от семейство Дейвънпорт не е дребнав. Освен това не сме нечестни.
— Значи измамата на карти е почтено занимание? — Въпросът беше зададен съвсем сериозно и Джудит отново прехапа устни, но този път не за да скрие смеха си.
— Не мога да ви обясня това.
— Много е трудно, нали?
— Това не ни е навик — отвърна остро тя.
— Радвам се да го чуя.
— Ако печелим на игралната маса, то е, защото сме добри играчи и имаме опит — обясни сериозно тя. — Онова, което видяхте… или си въобразявате, че сте видели…
— Видях го.
— Само се упражнявахме. Не парите бяха важни. Ставаше въпрос за нещо друго.
— Простете, но не съм напълно убеден, че играете честно.
Джудит не отговори. Нямаше какво да каже.
Когато маркизът отново заговори, в гласа му липсваше предишната острота.
— Мисля, че мога да проявя разбиране към обстоятелствата, които са ви принудили да овладеете това съмнително изкуство.
Джудит вирна енергично брадичка и той за първи път забеляза сенките в златно-кафявите й очи.
— Наистина ли можете, милорд? Много любезно от ваша страна. Но се надявам да не ме сметнете за неучтива, като ви кажа, че моят живот си е само мой и не засяга никого другиго. Вашето разбиране ми е напълно безразлично.
Маркъс шумно пое въздух. Стисна силно ръката на Джудит и едва не смачка крехките й пръсти. Точно тогава танцът свърши и Джудит бързо се освободи от него. Докато я гледаше как се отдалечава, той се опитваше да се пребори с напиращия в гърдите му гняв. Роклята от въздушен тюл с цвят на слонова кост върху кремав сатен подчертаваше блясъка на медноцветната коса, която падаше на разкошни къдрици по раменете. Неволно се запита дали топазите на обиците и огърлицата й бяха истински. Ако бяха фалшиви, изработката бе забележително добра. От друга страна, не можеше да не признае, че двамата Дейвънпорт разиграваха забележително добър маскарад.
Кои бяха те, по дяволите? И защо Джудит будеше в сърцето му такова диво желание?
Той разтърси недоволно глава и се запъти към изхода на залата. Незнайно защо, в главата му изникна образът на Марта: нежна и мека, с кестеняви коси и очи на сърна… Марта, която не беше в състояние да стори зло дори на муха. Милата, скромна Марта… съвършената плячка. В едната ръка агънце, в другата — неукротима невестулка. Трябваше да има и някакъв среден път.
Джудит се оттегли в дамския салон. Интимните въпроси на Карингтън я бяха извадили от равновесие, макар да не й се искаше да го признае. Те бяха разбудили болезнени спомени за миналото, за нещата, които само Себастиян познаваше и разбираше истински, защото ги беше преживял заедно с нея. Джудит имаше доверие само в брат си. Не можеше да бъде другояче. Техните тайни, тревоги и планове засягаха само тях двамата. Те не познаваха друг начин на живот.
Тя се наведе към огледалото и поправи прическата си. Помещението беше пълно с оживено бъбрещи дами, които оправяха роклите и косите си. Разговорът се въртеше единствено около това, какво трябва да се направи, когато започне битката.
— Аз няма да остана тук, за да бъда изнасилена от орда французи — заяви дамата, която седеше на тапицирана с кадифе табуретка пред огледалото и трескаво си вееше с ветрилото.
— О, скъпа графиньо, откъде ви хрумна, че може да се случи нещо подобно? — изписка една безлична кафява мишка. — Дукът никога няма да ни остави на произвола на човекоядеца!
— Щом мъжете ни напуснат града, французите ще се нахвърлят върху нас като вълци, помнете ми думата — отвърна с треперещ глас графинята и сложи още малко руж на бузите си.
— Е, първо трябва да победят армиите ни — намеси се със спокоен глас Джудит. — Не бива да мислим веднага за катастрофа.
— Права сте, мила, наистина не бива — подкрепи я едрата съпруга на един полковник. — Добре го казахте, мис Дейвънпорт. Нашите мъже се нуждаят от подкрепата ни, не от хленчещи и бягащи страхливки. Аз вярвам, че те ще победят Бонапарт.