Движенията на ветрилото! В ленивите жестове се криеше определена система. Понякога размахът се ускоряваше, след минута спираше внезапно, веднъж или два пъти Джудит затвори ветрилото си, за да го отвори веднага и отново да го размаха енергично. След минута избухна смях и с лениво движение на греблото Себастиян Дейвънпорт събра купчинките жетони и разписки от средата на масата, за да ги прибере в банката.
Маркизът прекоси салона с големи крачки. Когато спря до масата, Чарли го погледна с виновна усмивка.
— Днес не ми е ден, Маркъс.
— Ти рядко имаш добри дни — отвърна Карингтън и си взе щипка емфие. — Внимавай само да не затънеш в дългове.
Чарли разбра предупреждението, макар че гласът на братовчед му прозвуча небрежно. Лека червенина обагри бузите на младежа, той сведе глава и се взря в картите си. Маркъс му беше настойник и не проявяваше особено съчувствие, когато дълговете на карти превишаваха издръжката му за тримесечието.
— Не искате ли да поиграете и вие, лорд Карингтън? — прозвуча зад маркиза мекият глас на Джудит Дейвънпорт и той се обърна към нея. Тя му се усмихна, златно-кафявите й очи засвяткаха изкусително, обкръжени от най-гъстите, най-извитите мигли, които беше виждал някога. Ала след като през последните десет години беше успял да се опази от безсрамните ласкателства на стотици момичета, тръгнали на лов за богат съпруг, той устоя и остана равнодушен към убедителността на тези прекрасни очи.
— Не. Боя се, че и на мен не ми е ден, мис Дейвънпорт. Ще позволите ли да ви отведа в трапезарията? Знам, че ви е скучно да гледате как братовчед ми непрекъснато губи. — Той направи лек поклон и я хвана за лакътя, без да чака отговор.
Като усети натиска на ръката му върху голия си лакът, Джудит се скова. В очите му имаше твърдост, която отговаряше на здравата хватка, и косите на тила й настръхнаха.
— Напротив, милорд, намирам играта за извънредно интересна. — Тя направи внимателен опит да издърпа ръката си, ала пръстите му моментално затегнаха хватката.
— Настоявам, мис Дейвънпорт. Знам, че чаша шери ще ви се отрази добре.
Той имаше тъмни очи с твърд блясък. Тонът му издаваше, че няма да отстъпи. В личността му имаше нещо, което принуждаваше околните да му обръщат внимание дори против волята си. В момента Джудит не виждаше възможност да се измъкне, затова се изсмя звънко.
— Убедихте ме, сър. Но предпочитам чаша шампанско.
— Няма проблем. — Той пъхна ръката й по лакътя си и сложи свободната си ръка върху пръстите й, които почиваха върху черния ръкав на жакета му. Джудит се почувства като окована във вериги.
Двамата прекосиха игралния салон в мълчание, което бе колкото неловко, толкова и наситено със значение. Дали беше разбрал какво правеше тя? Дали бе видял нещо? Как ли се бе издала? А може би Себастиян беше казал или направил нещо? Дали бе уловил многозначителен поглед? В главата й се блъскаха въпроси и предположения. Тя почти не познаваше Маркъс Девлин. Той беше твърде изискан, твърде образован и разумен, за да се хване на уловките й, и тя не можеше да се отърве от плашещото предчувствие, че е застанала срещу противник, когото в никакъв случай не бива да подценява.
Трапезарията се намираше след балната зала, но вместо да заобиколи танцуващите двойки и да я преведе покрай редиците компаньонки, Маркъс се насочи към високите врати на верандата, които се отваряха към украсената със знамена тераса. Лек вятър движеше тежките кадифени завеси пред една от вратите.
— Бях останала с впечатлението, че ще вечеряме — отбеляза Джудит и рязко спря.
— Не, ще направим кратка разходка на чист въздух — осведоми я с нагла усмивка придружителят й. — Продължавайте, мадам, иначе ще изгубите ритъма. — Без да се церемони, той я потегли напред. За да не се спъне, Джудит прихвана полите си и направи усилие да се изравни с него. Не й беше трудно да се нагоди към умерените, но решителни крачки на маркиза.
— Нямам никакво желание да дишам студения нощен въздух — изсъска тя през здраво стиснати зъби, макар че на лицето й беше изписана усмивка. — Той е вреден за здравето и често причинява треска или ревматизъм.
— Не и при хора, отдавна оглупели от старост — отвърна маркизът и вдигна гъстите си черни вежди. — Готов съм да се закълна, че не сте нито ден по-възрастна от двайсет и две. Освен ако не сте много сръчна с пудрата и боите.
Бе отгатнал съвсем точно възрастта й и чувството на Джудит, че губи почва под краката си, се засили.
— Не съм толкова добра артистка, милорд — отвърна ледено тя.
— Така ли? — Той вдигна завесата и двамата се озоваха на терасата, осветена от десетки факли в железни скоби по ниския парапет. Терасата гледаше към просторна градина. — Готов съм да се закълна, че не отстъпвате на нито една от звездите на Дръри Лейн. — Твърдението беше придружено от пронизващ поглед.