— Да, напълно сте права.
Тя го проследи с поглед, докато се смеси с навалицата. Преди да изчезне, той се усмихна и й прати въздушна целувка. След това извика високо приятеля си и двамата хукнаха по улицата.
Джудит усети как в сърцето й се надигна болка. Обърна се и забърза по стълбата към балната зала. Себастиян я търсеше. Вече беше облечен, носеше и нейната наметка.
— Трябва да те отведа вкъщи, Джудит.
Тя огледа бързо опразващата се зала.
— Да, може би няма смисъл да стоим повече тук, макар че сигурно ще чуем някои новини.
— Тук няма да има новини — възрази брат й и я загърна в наметката от златно ламе. — Уелингтън и Клаузевиц тръгнаха с целия си антураж. След половин час трябва да потеглят за Катр Бра. — Той хвана Джудит за ръка и нетърпеливо я потегли към изхода.
— Защо бързаш толкова, Себастиян?
— Хайде, Джу. — Младежът се огледа възбудено. — Не искам да пропусна нищо.
— Да пропуснеш? Какво?
— Битката, разбира се — отговори той и забърза по стълбите.
— И ти ли отиваш? — Внезапно Джудит осъзна, че беше очаквала това развитие на нещата. Брат й не можеше да седи бездеен в града, докато само на няколко мили се решаваше съдбата на Европа.
Себастиян й се усмихна също така разкаяно и малко виновно, както бе направил преди малко Чарли.
— Много ми се иска да участвам в решителното сражение срещу Наполеон, Джу. Но тъй като не съм войник, искам поне да бъда там.
Джудит не направи опит да го спре. Ако животът им беше друг — такъв, какъвто всъщност трябваше да бъде, — сега брат й щеше да носи униформата на шотландските стрелци. Това му се полагаше по рождение. В този полк бяха служили поколения от семейство Девъроу. Сигурно му беше много мъчно, че не може да вземе лично участие в голямата война, докато всички млади мъже от неговото съсловие се перчеха с униформите си.
Но много скоро щяха да отмъстят за несправедливостта. Много скоро Себастиян щеше да поиска обратно рождените права, от които го бяха лишили. Джудит пъхна ръката си в неговата и я стисна силно. Той отговори на ръкостискането й с отсъстващ вид и тя разбра, че този път по изключение мислите му бяха много далече от нейните.
5
Джудит чакаше в дневната, докато Себастиян се преобличаше. Вечерният костюм бе заменен с панталон от сърнешка кожа и ботуши за езда.
— Къде ще намериш кон?
— Стивън Уейнрайт ми предложи да използвам мършавата му кранта. — Себастиян провери съдържанието на джобовете си и преброи банкнотите в портмонето си. — Ще се справиш ли без мен, Джу?
Тя не беше много сигурна дали това е въпрос или твърдение.
— Естествено. Ще се срещнем тук, когато всичко свърши.
Той се наведе да я целуне.
— Мразя да те оставям сама, но…
— О, глупости, тръгвай най-после! — отвърна тя. — Не се притеснявай за мен. Но бъди внимателен. Чака ни още много работа и не можем да рискуваме някой заблуден куршум.
— Знам. Нима се съмняваш в мен? — Възбудата в очите му угасна и бе заменена от тъмна настойчивост, която често се откриваше в погледа на Джудит. Тя поклати глава.
— Никога.
Джудит се вслуша в шума от стъпките му по стълбището и подскочи при силното тръшване на входната врата. Отиде до прозореца, от който се виждаше тясната улица, и го проследи с поглед, докато той тичаше към центъра на града.
Беше четири сутринта, а градът беше толкова оживен, сякаш беше светъл ден. Биеха камбани, мъже с нощни шапчици се надвесваха от прозорците и си крещяха един на друг през улицата. Джудит чу рева на тълпата през няколко улици, рев, в който се примесваше истерия. Гражданите на Брюксел бяха в паника.
Младата дама също нямаше намерение да пропусне драмата, макар да не беше казала нищо на Себастиян. Това би развалило приключението му. Тя свали бързо балната рокля и облече тъмносин костюм за езда от здрав памук. Намери кафявите си кожени ръкавици, измъкна изпод леглото дървено сандъче, прибра вътре фалшивите бижута, които беше носила на бала, извади пачка банкноти и ги скри в дълбокия вътрешен джоб на палтото си. В другия джоб сложи пистолета — почистен, смазан и зареден.
Джудит излезе от къщата и грижливо заключи вратата. Поколеба се в каква посока да поеме. Трябваше й кон, но съзнаваше, че тази нощ коне няма да се намерят нито срещу пари, нито срещу любов. Гражданите на Брюксел държаха конете си зад седем катинара, за да са готови за бягство.
Следвайки неясното си предчувствие, Джудит зави в една алея, която я отведе далече от изисканите квартали в бедняшките предградия. Хората, които живееха тук, нямаха причини да бягат от Наполеон.