Дрезгави викове, песни и смехове се чуваха от една кръчма в края на улицата, през отворената врата проникваше жълта светлина и осветяваше мръсния калдъръм. Бедните хора не се плашеха от предстоящата голяма битка. В сянката стоеше селска каручка и сърцето на Джудит направи огромен радостен скок. Между осите чакаше мършав кон, уморено увесил глава.
Джудит се промъкна до каруцата и погали тънката шия на коня. Превозното средство беше празно. Собственикът вероятно беше разтоварил продуктите си вечерта и в момента пропиваше припечеленото в кръчмата. С малко повече късмет той нямаше да се сети за коня си още няколко часа и тя можеше да му върне бедното животно, преди да е забелязал липсата му. Без да се бави, Джудит отвърза юздите от кола и безшумно изведе коня и каруцата на улицата. Щом се озова достатъчно далеч, скочи на капрата, плесна коня по гърба с юздите и окуражително цъкна с език. С тежка въздишка бедното животно затропа надолу по улицата.
Едва оставила зад гърба си бедняшкия квартал, Джудит разбра, че паниката в Брюксел заплашваше да вземе връх. Вратите на къщите зееха широко отворени, тежко натоварените им обитатели бързаха да приберат по-ценните си вещи в чакащите коли и карети. Мъже и жени тичаха напред-назад, навсякъде се чуваха отчаяни викове, че няма коне.
Когато Джудит навлезе в една тясна уличка, от мрака изскочиха двама мъже и сграбчиха юздите точно пред муцуната на коня. Животното спря моментално и изпръхтя облекчено.
— Добро утро, мис, конят ви е конфискуван — проговори единият от мъжете. Носеше платнена шапка на слуга, но спътникът му беше едър, силен джентълмен с копринена жилетка и панталон до коленете. Той дишаше тежко и се вкопчи в юздите, сякаш от това зависеше животът му.
— По чия заповед? — попита високомерно Джудит. Ръката й се придвижи незабелязано към джоба и се сключи около дръжката на пистолета.
— По чия заповед? Това не ви интересува — изпъшка джентълменът. — Конят ми трябва.
— На мен също — отвърна хладно Джудит. — Бъдете така любезен, сър, и пуснете юздите.
Мъжът с платнената шапка се приближи към нея. Изразът на лицето му беше мрачен и заплашителен. В дясната си ръка стискаше дебела тояга.
— Хайде, мис, не ни създавайте трудности. Слезте от колата и си вървете по живо, по здраво.
— Ако продължавате да настоявате, ще бъда принудена да употребя оръжие. — Тя извади пистолета и се прицели в мъжа с тоягата. — Махнете се от пътя ми, а вие, сър, пуснете коня ми!
Джентълменът изохка уплашено и веднага пусна юздите, но слугата беше замесен от по-здраво тесто.
— Тя няма да стреля, сър. Никога не съм виждал жена, която да понася изстрели, камо ли пък сама да ги произвежда!
— Е, тогава наистина ще ви науча на нещо ново, добри човече.
За втори път през този ден Джудит стреля с пистолета си. Куршумът профуча в непосредствена близост до ухото на мъжа и той отскочи назад с гневно проклятие. В същия миг стреснатият кон направи огромен скок напред и Джудит го плесна с юздите по гърба, за да продължи в галоп. Конят се подчини с неочаквана готовност и препусна надолу по улицата, докато каручката трополеше на железните си колела и скърцаше оглушително.
Джудит се изсмя тържествуващо, но в следващия миг забеляза как ръцете й стискаха юздите с такава сила, че чак бяха побелели. По време на сблъсъка с двамата мъже не беше усетила страх, но сега сърцето й заби като безумно. Когато ги остави далеч зад себе си, тя отпусна юздите и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои.
След минута зави по широката, обградена с дървета алея, която щеше да я изведе на пътя за Катр Бра.
Лорд Карингтън стоеше пред висока градска къща и наблюдаваше с учудване крайно необичайното поведение на своята сънародница мис Дейвънпорт. Облечен в костюм за езда, той удряше нетърпеливо с камшик по ботушите си, очаквайки да му доведат коня. Не му беше трудно да разпознае фигурата в селската каруца, която препускаше по улицата. Тя не носеше шапка и разкошните медноцветни къдрици, развени от вятъра, грееха под лунната светлина.
„Къде, по дяволите, е тръгнала?“ Когато Джудит се изравни с него, той несъзнателно се хвърли напред, за да й препречи пътя. Метна се с гъвкаво движение на колата и се настани до нея.
— Накъде сте се запътили, мис Дейвънпорт? Трудно ми е да си представя, че бягате.
Джудит примигна, смаяна от внезапното му появяване.
— Не, естествено, че не бягам, но Себастиян замина, за да наблюдава битката, и аз реших, че няма да си седя у дома, докато мъжете воюват. Искам и аз да видя какво става. Какво правите в моята кола?
— Ще се наложи да ме изтърпите известно време — ухили се той. — Но какво, по дяволите, си въобразявате, като карате право към Катр Бра?