— Значи ти си мислел, че не съм девствена? — попита учудено тя.
— Как да помисля, че си, като се държа като жена с богат опит! Откъде би могло да ми хрумне, че си недокосната?
— Толкова ли е важно това? — Джудит седна в леглото. В блаженството й се примеси известна неловкост.
— Естествено, че е важно. — Маркъс зарови лице във възглавницата. — Нямам навика да дефлорирам девственици.
— Но ние направихме само онова, което искахме и двамата. — Джудит беше много объркана. — Не се е случило нищо, което не биваше да се случва.
Маркъс я погледна изпитателно.
— Може би си права — отговори бавно той. — Не се е случило нищо, което не биваше да се случва.
В гласа му звънна рязкост, която стъписа Джудит и още повече я обърка. Тя скочи от леглото и отиде до тоалетната масичка, за да налее вода в легена.
— Говориш, сякаш си ми сърдит. Не мога да разбера защо. — Натопи парче платно в топлата вода и изми бедрата си. — С какво те разгневих?
Маркъс вдигна поглед към ниския таван и се опита да подреди хаоса в главата си. Може би беше несправедлив към Джудит. Защо й е било да предизвика съзнателно такава случка? Освен това и най-талантливата артистка не би могла да изиграе страстта и пламенното желание, камо ли пък изгарящия оргазъм.
— Върни се в леглото — помоли меко той. — Вече е късно, трябва да поспим.
— Няма ли да ми обясниш какво ти е? — настоя тихо тя и застана пред него. Очите й, изпълнени с умора и тревога, изглеждаха огромни. Маркъс беше готов да се закълне, че мъката й беше истинска. Протегна разкаяно ръце и я привлече към себе си.
— Tristesse d’amour — обясни с усмивка той. — Прости ми. Понякога се случва, а ти наистина ме изненада. Чувствам се виновен, но се надявам, че след няколко часа сън това ще изчезне. А сега затвори очи и заспивай. — Той натисна ресниците й с върховете на пръстите си и продължи да я милва, докато усети как тя се отпусна доверчиво на гърдите му и страхът отстъпи място на изтощението.
Джудит вдишваше дълбоко соления аромат на кожата му и сладката миризма на любовната им игра и неусетно се плъзна в обятията на съня. Случилото се беше напълно ново за нея, нищо чудно, че я объркваше.
Джудит се събуди от глухо, далечно бучене, което непрестанно се засилваше. В първия момент остана неподвижна, опитвайки се да се ориентира, измери с учуден поглед чуждото легло, тънките завеси. После споменът се върна и тя скочи като ужилена.
— Какъв е този шум?
— Оръдия. — Маркъс стоеше до прозореца. Вече беше облякъл панталона си и тъкмо закопчаваше ризата. — Битката започва.
— Колко е часът?
— Четири. — Той се обърна към леглото. Джудит представляваше невинна и същевременно възхитително похотлива гледка с разрошените коси, нападали по раменете й, и със завивката, която се беше смъкнала до бедрата и. Маркъс си припомни страстното й отдаване, дивата, пламенна искреност на желанието й. Искреност… ала не му беше казала нищо за невинността си, а предостави на него да разбере истината, когато беше твърде късно да спре и да се отдръпне. Но може би това беше част от искреността на реакцията й: в заслеплението на силната възбуда тя не мислеше за нищо друго. Все пак беше авантюристка. Маркъс прогони съмненията и опасенията си и се наслади на прекрасната гледка, която му се предлагаше. Джудит примигна и объркано поклати глава, опитвайки се да се върне в яркия свят на реалността.
— Спали сме почти цял ден — установи най-сетне тя.
— Така изглежда. — Маркъс прекоси стаята и се наведе да я целуне. — Как се чувстваш?
— Малко разранена — призна тихо тя. Той трепна и отвърна сухо:
— Да, това можеше да се очаква. В каната има топла вода. Но всъщност исках да попитам как се чувстваш душевно.
— Прекрасно — отговори веднага тя. — Девствеността е състояние, на което се придава твърде голямо значение. — Усмихна му се и попита: — Защо беше толкова разтревожен от случилото се? Нямаш причини да се чувстваш виновен. Ти не носиш отговорност.
Маркъс смръщи чело.
— Естествено, че нося отговорност. — Той посегна към един медноцветен кичур и го нави на пръстите си. — Всичко стана толкова бързо… може би прекалено бързо.
— Ох, не знам. — Джудит наклони глава и продължи дяволито: — Според мен вървеше твърде бавно.
Маркъс въздъхна. Каква полза да я убеждава, че трябва да се чувства зле заради нещо, за което тя очевидно не съжаляваше. Разкаянието, което го мъчеше, също щеше да изчезне. Случилото се — случило. Сега вече нищо не можеше да попречи на връзката им. Най-голямото му желание беше да се върне при нея в леглото, но стомахът му къркореше все по-шумно, а засилващият се тътен на оръдията не му даваше мира.