Той се засмя и издърпа завивката.
— Ставай, мързеланке! Докато се обличаш, аз ще сляза долу и ще помоля да ни поднесат закъснелия обяд.
— Много добре. Умирам от глад. След това отиваме в Катр Бра, нали?
Той имаше намерение да отиде точно там, но в никакъв случай нямаше да я вземе на бойното поле. Този дебат обаче щеше да почака, докато се нахранят.
— Колкото може по-скоро — отговори неопределено той. — Знам, че в главната квартира на Уелингтън ме чакат. Трябваше да съм там още снощи, но ще измисля някакво извинение. Естествено не мога да им кажа, че съм се отдал на плътски радости, нали? — Усмихна й се нежно и свали от пръста си тежък златен пръстен с печат. — Искам да го носиш, докато сме тук. За да запазим благоприличие, нали разбираш? Мадам Бертолд със сигурност ще забележи липсата му.
— Да, естествено, не помислих за това — отговори тя и сложи пръстена на безименния си пръст. — Голям ми е, но ще го държа. — Стана бързо от леглото и наля топла вода в легена.
Маркъс остана като хипнотизиран до вратата, смаян от трезвия, методичен начин, по който тя се сапунисваше. В слабините му отново пламна диво желание, той промърмори някакво проклятие и избяга от опасната паяжина на плътското привличане. Слезе по стълбата в кръчмата, която служеше и за трапезария, и бе посрещнат от възбудената гостилничарка.
— О, ето ви и вас, милорд! Тъкмо казвах на тези офицери, че ни гостуват един джентълмен и съпругата му. — Мадам Бертолд наля още едно канче с пенеста бира. Изглеждаше много уплашена. — Битката започна, милорд. Цял ден чакахме да загърмят оръдията, но те започнаха само преди два часа. Джентълмените казват, че Бони забавил атаката си.
— Велики боже, Карингтън, какво ви води насам?
Като позна драгунския офицер и двамата му другари, облегнати на тезгяха, Маркъс изруга на ум.
— На път съм към главната квартира на Уелингтън, Франсис. — Той влезе в кръчмата и кимна приветливо на двамата други мъже. — Уитби, Джордж. Добър ден.
Полковник лорд Франсис Талент измери стария си приятел с любопитен поглед.
— Съпруга?
— Всички имаме своите малки тайни, Франсис — отвърна небрежно Маркъс. Приятелите му щяха да си извадят правилното заключение и дискретно да изоставят темата. Любовните приключения на мъжа бяха негова частна работа. Той се обърна към мадам Бертолд и попита любезно: — Бихте ли приготвили лек обяд, мадам? И ви моля да го занесете в стаята.
— Милейди ще желае ли чаша чай или може би шери? — Жената направи реверанс и се усмихна очаквателно.
— Не е нужно да ми носите нищо в стаята. Ще обядвам тук. Толкова съм огладняла, че мога да погълна цял кон.
В кръчмата влезе Джудит Дейвънпорт. Лицето й грееше в широка усмивка. Докато вървеше, тя прибра непокорните къдрици на тила си, нави ги на пръстите си и ги закрепи с няколко игли. Не носеше жакет, батистената блуза беше отворена на шията, гърдите й се очертаваха примамливо под тънката материя.
— Знаеш ли, Маркъс, казах си… — Гласът й пресекна, когато забеляза другите мъже в помещението. Изчерви се до корените на косата и безпомощно отпусна ръце. Джудит със сигурност е чула мъжките гласове в кръчмата, каза си ядно Маркъс. Не може да не ги е чула, докато е слизала по стълбата. Когато осъзна как се развиваха събитията и какви бяха неотменимите последствия, внезапно му се зави свят. Спомни си нещастния бракониер, когото беше заловил в железен капан. Ужасът, който го обзе при вида на заловения, беше нищо в сравнение с онова, което изпитваше сега по отношение на самия себе си. Бруталните железа на собствения му капан щракнаха над главата му. Нямаше избор… никакъв. Джудит беше авантюристка, но той й бе отнел девствеността и знаеше, че тя не е уличница… освен ако той не я направеше такава.
— Естествено вие познавате жена ми, Франсис — проговори сковано той. Отиде до вратата, улови ръката на Джудит и я въведе в кръчмата. — Скъпа, ти познаваш виконт Уитби и Джордж Банистър, нали?
— Мисля, че вече сме се срещали — отговори объркано Джудит. Мислите се надпреварваха в главата й. Бавно осъзна каква катастрофа беше предизвикала. Тези мъже принадлежаха към висшето лондонско общество. Много скоро историята за тази среща щеше да стигне до английската столица и всички врати щяха да се затворят пред нея… и пред Себастиян. Баща й щеше да остане неотмъстен. Лъжата на Маркъс беше единствената й защита и тя реши да играе играта му, докато намери време да обмисли нещата на спокойствие.
— По дяволите, Маркъс, ти си бил тиха вода! — извика Франсис. — Тайни, значи? Моите най-сърдечни благопожелания, лейди Карингтън!