— Да, и аз се присъединявам. Трябва да пием за това — изгърмя Банистър. — Донесете бутилка шампанско, добра жено!
— Ами, не знам дали имаме шампанско, сър — отвърна смутено гостилничарката. — Ще питам Бертолд. — Тя излезе забързано и в помещението се възцари мълчание. Смущението на мъжете беше очевидно, макар да се опитваха да го прикрият.
— Защо си повел лейди Карингтън със себе си към Катр Бра? — попита укорно Уитби и вдигна канчето с бира към устните си.
— За да компенсирам медения месец — отговори Маркъс, без да му мигне окото. — Знам, че изглежда необичайно, но времената са такива. — Усмивката му беше съвсем естествена.
— Прав си — въздъхна лорд Франсис.
— Има ли нещо ново за битката? — Маркъс побърза да смени темата.
— Както очаквахме, Бони нападна Блюхер при Лини и Уелингтън при Катр Бра.
— Защо се забави толкова? Остават му само пет часа до залез слънце.
— Според докладите на агентите ни тази сутрин не изпратил обичайните си разузнавателни отряди, защото бил сигурен, че при Лини насреща му бил само корпусът на Блюхер. Не разбрал, че са пристигнали подкрепления, затова не избързал — обясни Франсис.
— Въпреки закъснението французите нападат здравата и на двата фронта — добави мрачни Уитби. — Уелингтън търпи тежки загуби при Катр Бра и ни нареди да поискаме подкрепление от Нивел.
— Нося ви обяда, милорд, и една бутилка от най-доброто бордо на Бертолд. — Жената на гостилничаря влезе в кръчмата с тежка табла. — Надявам се, че отговаря на претенциите ви. Нямаме шампанско, сър.
— Това е напълно достатъчно — увери я Маркъс и измъкна един стол изпод масата. — Ела, Джудит, седни тук. Ще ни правите ли компания, джентълмени?
— Благодаря, Карингтън, но не сме гладни. — Уитби се поклони церемониално. — Извинете, мадам, но ние отдавна сме обядвали.
— Наистина е доста късно за обяд — произнесе с мъка Джудит. Седна на стола, който й бе предложил Маркъс, и го погледна въпросително. Изражението му беше непроницаемо като изразът на очите му.
— Искаш ли да ти нарежа малко шунка? — попита учтиво той.
— Благодаря. — Лека червенина обагри бузите й.
— И едно парченце пиле?
— Моля те. — Тя сведе поглед към покривката. Имаше чувството, че е извършила ужасно престъпление и сега предстои да бъде наказана.
Никога не се беше чувствала така зле. Нахрани се мълчаливо, предоставяйки разговора на мъжете. Гърмът на оръдията не преставаше, но накрая бе заглушен от засилващо се бучене, което идваше някъде отблизо. В шума се различаваха възбудени викове, крясъци и тропане на крака.
Лорд Франсис хукна към вратата, следван от другите. Истинска вълна от хора — някои на коне, други в двуколки и карети, но повечето пеша, — се изливаше по пътя за Брюксел. Жени с кърмачета на ръце и малки деца, заловени за полите им, вървяха, препъвайки се, по твърдата настилка, покрита с буци засъхнала кал. Мъжете бяха въоръжени с всичко, което бяха могли да намерят в бързината: тояги, ножове, дори гилзи от снаряди.
— Какво става, по дяволите? — извика смаяно Маркъс.
— Прилича ми на неуспех — въздъхна Уитби. — Уелингтън май е заповядал да отстъпят.
— Досега Наполеон никога не го е побеждавал — отговори твърдо Маркъс. — Не мога да повярвам, че този път е успял.
— Джентълмени, джентълмени, хората казват, че армията се оттегля! — Собственикът на хана Бертолд дотича при тях откъм пътя, където беше разпитвал минаващите за положението. — Уелингтън отстъпва към Брюксел, а прусаците — към Вавр.
— Проклятие! — Джордж Банистър грабна шапката си. — По-добре да изпълним поръчението на главнокомандващия, приятели.
— Бертолд! — изкрещя Маркъс, когато гостилничарят отново се втурна към вратата. — Веднага впрегнете коня. — Той изкачи стълбата към спалнята им, вземайки по две стъпала наведнъж. Джудит остана сама в празната кръчма, заслушана в шума от човешките маси навън, но след минута се овладя и хукна след Маркъс.
Той тъкмо бе закопчал жакета си и проверяваше съдържанието на джобовете си. При влизането на Джудит вдигна бързо глава и обясни сухо:
— Аз отивам в Катр Бра. Ти ще останеш тук. Ще платя сметката, като дойда да те взема.
— Ти май забравяш, че аз също отивам в Катр Бра — отговори с привидно спокойствие тя и преглътна бързо, за да се отърве от буцата, която беше заседнала в гърлото й. При всеобщата бъркотия естествено нямаше време да поговорят за личните си затруднения, но студенината в гласа на Маркъс беше повече от обидна и с нищо неоправдана. Освен това тя не можеше да повярва, че той беше в състояние просто да си отиде и да я остави сама в този жалък хан, където щеше да седи бездейна, без да знае какво се случва на бойното поле.