— Добре, да сключим сделка — каза просто тя. Маркъс кимна кратко в знак на потвърждение и отново посвети вниманието си на пътя.
Джудит затвори очи, вслуша се в тътена на оръдията, който идваше все по-близо. По пътя вървяха колони войници, коне и каруци, ругаещи цивилни се смесваха с остатъците от отстъпващата армия. Внезапно споменът за преживяната страст и планът за отмъщение станаха тривиални и незначителни пред лицето на голямото историческо събитие, което щеше да струва живота на хиляди хора и да определи бъдещето на света.
7
Селото Катр Бра се намираше на кръстовище. В очите на Джудит то беше като място от Дантевия „Ад“. Битката бушуваше с неотслабваща сила и над разрушените селски къщи по продължение на улицата висяха гъсти облаци барутен дим. Мъртви и ранени лежаха навсякъде, където им бяха намерили свободно местенце, а от хирургическия лазарет се чуваха безумни викове от болка.
Главната улица на селото беше задръстена с войници и коне. Един ранен кон риташе безпомощно преобърнатата каруца и цвилеше от болка, докато група мъже се мъчеха да прережат ремъците и да изправят оръдието.
— Велики боже, това наистина не е място за жени — пошепна Маркъс. — Какво да те правя сега?
— Няма нужда да ми търсиш занимание — отговори хладно тя. — Смятам да сляза тук. Има много работа.
Маркъс я изгледа изпитателно, но като видя бледото лице и решителната линия около устата, спря каручката. Намираха се зад линията на фронта, но все още не достатъчно близо, за да ги заплашва опасност. Когато тя понечи да скочи от колата, той сложи ръка на рамото й.
— Почакай малко.
— Само губим ценно време — отбеляза недоволно тя.
— Тук не е сигурно — произнесе предупредително той.
— Никъде не е сигурно — отвърна тя и описа широк кръг с ръка, за да подчертае хаоса, който цареше наоколо. — Обещавам да бъда предпазлива.
Маркъс смръщи чело, но след малко примирено вдигна рамене.
— Е, добре, щом така искаш. Навеждай се и по възможност не излизай на открит терен. Аз отивам в главната квартира. Остани в селото. Щом изясня нещата, ще дойда да те взема.
Тя кимна и скочи от колата. Събра полите си и хукна по улицата към мястото, където група ранени се бяха подслонили край един жив плет.
Дълго след като падналият мрак сложи край на сражението и тътенът на оръдията най-сетне заглъхна, Джудит продължаваше да носи вода на жадните, искаше превръзки от лазарета, за да превързва по-леките рани, седеше до нещастните войници, които умираха или преминаваха в безчувствения свят на дълбокото безсъзнание. Спущаше плачове и болезнени викове, признания и интимни копнежи и сърцето й преливаше от съчувствие и ужас при вида на толкова много страдание. Никога нямаше да разбере защо хиляди млади мъже трябваше да умрат за един-единствен ден.
През цялата тази безкрайна вечер тя се оглеждаше да види някъде Себастиян и се ослушваше да чуе гласа му. Брат й със сигурност беше някъде тук, в тази ужасна бъркотия. Освен ако не беше отишъл право на бойното поле и някой заблуден куршум… не, не биваше дори да мисли за такава възможност.
Маркъс намери Джудит в лазарета. Тя държеше ръката на един млад ефрейтор, докато хирургът ампутираше крака му. Момчето беше захапало кожен ремък и побелелите му пръсти стискаха с все сила ръката на Джудит. Маркъс проследи ставащото от мрака до мига, когато пациентът изпадна в дълбоко безсъзнание и ръката му падна безсилна на масата. Джудит разтри изтръпналите си пръсти и се огледа за следващия ранен, на когото трябваше да помогне.
Забеляза Маркъс и му кимна уморено, когато той се запъти към нея. Лицето й беше оцапано с прах и сажди, полата опръскана с кръв, очите бяха помътнели от изтощение. Тя приглади назад мократа си от пот коса, залепнала за челото й в задушната горещина на палатката.
— Как върви? — попита глухо тя.
— Армията формира нова отбранителна линия на Мон Сен Жан — отговори Маркъс. — Уелингтън и щабът му са още тук, за да си направят съответните изводи. — Той извади кърпичката си и попи капчиците пот от челото й, после улови брадичката й с палец и показалец и избърса чернилката от бузите й. — Опитах се да науча нещо за Чарли, но напразно. Загубите са ужасяващи.
— А аз се надявах да намеря Себастиян.
Джудит се огледа търсещо в лазарета. Фенерите огряваха хирургическата маса в кървавочервено сияние и хвърляха огромни сенки по стените на палатката. Хирурзите и помощниците им се движеха безшумно между масите, претоварени с ранени.
— Какво ще правим?
— Ти си изтощена до смърт — отвърна тихо Маркъс. — Трябва ти храна и почивка.