Когато мълчанието се проточи, Джудит попита тихо:
— Сърдиш ли ми се?
— Не знам дали това е правилната дума — отговори бавно той. — Да, мисля, че съм сърдит. — Внезапно осъзна, че имаше и нещо друго. Той ревнуваше Маркъс Девлин, който си беше позволил да проникне в изключителната близост на брата и сестрата. „Не искам да деля сестра си с друг човек“, помисли си стъписано той. Беше само десет месеца по-голям от Джудит, двамата бяха заедно, откак се помнеше, и понякога имаха чувството, че са едно човешко същество. Споделяха всичко: мисли, мечти, копнежи, кошмари. Смееха се на един и същи неща и плачеха за едни и същи неща. А сега Джудит щеше да обича и друг човек… да споделя с него всичко, което досега беше споделяла само с брат си.
— Искаш ли да се омъжиш за него? — попита рязко той. — Или го правиш само защото си принудена?
Джудит прехапа устни.
— Няма никакво значение какви са чувствата ми. Аз предизвиках тази катастрофа и пак аз трябва да я оправя. Това е единствена по рода си възможност да изпълним плана си и да отмъстим. Не разбираш ли, Себастиян? Като маркиза Карингтън аз ще вляза автоматично в кръговете, в които се движи Грейсмиър, и ще се сприятеля с него. Като мой брат ти ще имаш същата обществена позиция. Страхотно е, не мислиш ли?
— Да, вероятно си права. — Себастиян се взираше замислено в мрака. Може би болката щеше да намалее, ако се опиташе да види връзката между женитбата на Джудит и изпълнението на плана им. — Какво ще стане, когато Карингтън открие, че си го използвала?
Джудит вдигна рамене.
— Надявам се никога да не разбере.
Себастиян зарови пръсти в косата си и смръщи чело.
— Трябва дяволски да внимаваме, за да не узнае никога. Знаеш ли, Джу, аз не познавам този човек, но съм готов да се обзаложа, че ще бъде страшен противник.
Джудит беше стигнала до същото заключение, но се опита да го отмине с шега.
— Най-лошото, което знам за него, е че е много властен. Но съм убедена, че ще се справя. Сигурна съм, че няма тайни пороци или перверзни. — Тя се изсмя нервно. — Искам да кажа, че щях да го усетя, след като…
— Разбирам какво имаш предвид — прекъсна я Себастиян подигравателно. — Но предпочитам да не говоря за това, поне засега.
— Извинявай — промълви съкрушено тя. — Не искам да се чувстваш неловко.
— Е, ще трябва да свикна с новата ситуация — отвърна той, опитвайки се да запази самообладание. — Ако си сигурна в себе си и смяташ, че ще живееш добре, наистина трябва да се възползваме от промяната, за да осъществим плана си. Така и така трябваше да се омъжиш. Би трябвало да съм облекчен, че успя да се наредиш толкова добре.
Джудит не беше напълно убедена от внезапното оживление на брат си, но предпочете да не оспорва думите му.
— Тогава да вървим в църквата — заяви решително тя.
Маркъс ги чакаше в малката градина пред къщата на свещеника. Видя ги да слизат надолу по улицата, хванати под ръка, събрали глави, задълбочени в разговор. За какво ли си говореха? Сигурно за него. Колко лесно са го манипулирали…
Той побърза да прогони съмненията си. Естествено Джудит и Себастиян имаха да си кажат много неща. Това беше съвсем нормално и не означаваше, че коват мрачни планове. Джудит беше авантюристка и безскрупулна, но в никакъв случай не беше интригантка и коварна.
А когато я видя отблизо, отново бе завладян от сияещата й красота, на която не бяха успели да навредят дори кръвта, потта и изтощението от прекарания сред ранените ден. Гъвкавата й фигура беше все така грациозна и елегантна въпреки умората и той я пожела също така силно като предишната вечер. Знаеше, че щеше да има необикновена съпруга. Джудит беше непредвидима, притежаваше няколко различни лица и той не можеше да си представи, че някога ще й се насити.
Когато влязоха в градината, Маркъс пристъпи насреща им и протегна ръка на Себастиян.
— Е, Себастиян, надявам се, че сестра ти има твоето позволение да се омъжи за мен. За съжаление нямах възможност да те помоля официално за ръката й.
Себастиян пое протегнатата ръка и я стисна.
— Джу не се нуждае от ничие разрешение, за да уреди живота си. И изобщо — добави той с дяволита усмивка — при дадените обстоятелства…
Маркъс се улови, че реагира на тази очарователна, заразителна усмивка, която толкова приличаше на усмивката на Джудит.
— Съвсем правилно — отвърна той. — Време е да влезем в църквата. Джудит, моля те да ми върнеш пръстена.
Селският свещеник извърши брачната церемония със същия фатализъм, с който цял ден беше давал утеха на ранените. Преуморен като всички други, той прие необичайния външен вид на булката със съчувствено кимане, извика от кухнята старата си икономка, която трябваше да послужи като втори свидетел, и отведе малката група в полуразрушената църква. Изрече брачните клетви с такава бързина, че дори Джудит, която говореше френски от най-ранното си детство, не смогваше да следи думите му.