Така — между разрушени стени, пред олтар, отворен към небето, на самата бойна линия, сред ужасите на войната, — Джудит Дейвънпорт стана законна съпруга на Маркъс Девлин, маркиз Карингтън. Той сложи пръстена с печат на пръста й и изрече спокойно:
— Щом се приберем в Лондон, ще намерим нещо по-подходящо. — След това, за да изпълни обичая, леко я целуна по устните.
— Мосю… мадам… ако обичате… — Свещеникът излезе от сакристията с подвързана с кожа книга в ръце. — Регистърът.
Джудит и Маркъс написаха имената си в брачния регистър под надрасканите и в голямата си част нечетливи подписи на предшествениците си.
— Вие също, мосю — обърна се свещеникът към Себастиян, който сложи името си под това на сестра си. Икономката нарисува до него голямо X.
Внезапно в тъмната селска църквица се възцари смутено мълчание. Джудит се покашля точно в мига, когато Себастиян проговори с неубедителна сърдечност:
— Е, това беше. Моите благопожелания. — Той целуна сестра си и стисна ръката на зет си. — В чантата на седлото ми има бутилка коняк. Искате ли да изпием по чашка?
Маркъс кимна.
— Чакайте ме отвън. Трябва да платя на свещеника.
Джудит не можеше да откъсне поглед от брачния регистър, където стояха трите подписа. По тила й пропълзя странна студенина и кожата на главата й настръхна.
— Хайде да излезем — подкани я Себастиян и улови ръката й. Тя го последва като замаяна.
— Бракът ми не е законен — пошепна задавено тя.
Себастиян я погледна изумено. Точно в този миг полумесецът се появи зад черните облаци и кълбата барутен дим. Лицето на Джудит беше восъчнобледо.
— Какво говориш? Не те разбирам.
— Имената — пошепна тя. — Това не са истинските ни имена!
— Велики боже! — Себастиян подсвирна изумено. — Откакто сме били бебета, никой не ни познава с имената, с които са ни кръстили. Аз никога не се назовавам с това име.
— Какво ще правим сега?
— Нищо — отговори веднага той. — Никой не бива да узнае, че имаме други имена. Ако се върнем сега в църквата, за да се поправим, Маркъс ще иска да узнае всичко.
По гърба на Джудит пробяга студена тръпка.
— Това е абсурдно. Аз съм омъжена и в същото време не съм.
— Джудит Дейвънпорт е омъжена — изрече твърдо Себастиян. — Шарлът Девъроу не съществува от втората година след раждането си.
— Ами ако имам деца? — почти извика тя. — Те ще са незаконни!
— Никой не знае за това освен нас двамата — успокои я той и улови ръцете й. — Никой никога няма да узнае, обещавам ти. Ние създаваме свои собствени правила… свои собствени истини… винаги сме правили така.
— Да — отвърна тихо тя и се опита да се овладее. — Ти си прав. Какво значение има едно парче хартия?
Вратата на църквата се затвори с трясък и братът и сестрата отскочиха един от друг с чувство за вина. Маркъс тръгна към тях с намръщено чело. Подозренията му отново се събудиха.
— Може би съм попречил на семейните тайни? — Гласът му прозвуча принудено.
Джудит отчаяно затърси отговор, който да съдържа поне малко истина. Усмивката й беше неискрена, но тя се постара да говори естествено.
— Припомняхме си за баща ни. Той почина миналата година във Виена.
— Щеше да се радва много, че Джудит се е омъжила — добави с усмивка Себастиян. — Не е познал много радости през живота си.
— Така е — кимна Джудит. — Майка ни е починала, когато сме били още бебета, и той не можа да преодолее загубата. — Тя притисна пръсти към челото си. — Ако в най-скоро време не седна някъде, ще припадна.
— Трябва да хапнеш нещо — отговори загрижено Маркъс. Недоверието, което го гризеше, изчезна моментално. — Най-добре да отидем в главната квартира на дука.
Себастиян предпочете да се върне при приятелите си в селската кръчма, докато Маркъс въведе съпругата си в една от малкото каменни къщи, чиито покрив още беше цял. Щабът на Уелингтън се беше събрал около голяма маса. Самият дук дъвчеше парче пшеничен хляб и едновременно с това даваше указания на неспирния поток от куриери.
Франсис Талент предложи на Джудит калаено канче с местно вино, поздрави я любезно и изобщо не изглеждаше изненадан да я види. Джудит бегло се запита какво ли беше помислил за нея полковникът, като я видя да влиза в кръчмата с разкопчана блуза и разпуснати коси. Най-добре да не мисля повече за това, реши тя и седна в края на масата.