Много скоро тя се почувства напълно свободна и непринудена в кръга на военните. Състоянието на костюма й, изтощението, всичко, което беше свършила през изминалия ден, допринесе за приемането й в групата на уморените от войната ветерани. Даже Уелингтън я поздрави с отсъстваща, но одобрителна любезност, обвини Маркъс, че е запазил женитбата си в тайна, и предложи на Джудит да изтрие кръвта от роклята си със смес от сол и вода.
Остатъка от първата си брачна нощ Джудит прекара на една маса в края на помещението, увита в армейски шинел, докато военният съвет продължаваше. Маркъс я поглеждаше често-често и се опитваше да не мисли за онова, което щяха да правят при нормални обстоятелства. Той свали палтото си, нави го на руло и го пъхна внимателно под главата й. Миглите й потрепериха и тя пошепна нещо неразбрано. Той се усмихна, помилва косата й, чийто блясък беше избледнял, и се върна до масата.
Малко преди разсъмване Джудит бе събудена от един млад ординарец, който колебливо я побутна по рамото.
— Мадам… има кафе, мадам. Потегляме.
Тя отвори очи и примигна уплашено. Споменът се върна бавно, тя седна на масата и преметна крака през ръба. Прие чашата горещо кафе с благодарна усмивка и се огледа. В стаята бяха само тя и ординарецът.
— Къде са останалите?
— Навън, готови за тръгване, мадам — отговори момчето. — Негово благородие ви очаква.
Тя скочи от масата и излезе навън в сивото, влажно утро, сключила ръце около благотворната топлина на чашата.
Дворът беше пълен с мъже на коне. Уелингтън седеше на гърба на любимия си кон Копенхаген, който риеше нервно с копита и отмяташе глава назад, душейки въздуха. След бъркотията от предишната вечер селото беше тихо. Само от лазарета се точеше безкрайна върволица коли в посока Брюксел, за да пренесе в града ранените, закърпени от хирурзите. На съседното поле работеха погребални команди, натоварени да закопаят убитите. Равномерно размахващите лопатите фигури изглеждаха призрачни в ранната утринна мъгла.
Маркъс, който държеше за юздата красив черен жребец, разговаряше с Франсис Талент. Джудит отиде при тях. Полковник Талент я поздрави весело, после се извини и отиде да се присъедини към Уелингтън.
Джудит огледа изпитателно съпруга си. Маркъс изглеждаше уморен, но спокоен.
— Веднага ли тръгваме? — попита тя.
Маркъс също я огледа изпитателно.
— Щом си готова. Успя ли да си починеш? Прекара нощта на много твърдо легло.
Джудит се засмя весело.
— И друг път съм спала на кораво легло. Починах си много добре. Сигурно съм спала поне три часа. — Тя отпи голяма глътка кафе. — Великолепно! Кафето е божествена напитка.
Маркъс се усмихна развеселено.
— Права си, кафето спасява живота на човека. За съжаление днес ще пътуваш сама в каручката. Старай се, доколкото е възможно, да не изоставаш от нас.
Джудит помилва гривата на жребеца.
— Значи ти ще яздиш?
— Да, Франсис ми отстъпи един от конете си.
— Предполагам, че няма да се намери кон и за мен — прошепна унило тя.
Маркъс я погледна пронизващо.
— Даже да имаше кон и за теб, след като — както прелестно се изрази самата ти, — си „заела“ коня с колата, дългът ти изисква да се погрижиш да ги върнеш в добро състояние на законния им собственик.
Джудит направи гримаса, но не оспори правотата на твърдението му.
— Не съм предполагала, че ще се наложи да ги задържа толкова дълго.
В абаносовочерните очи светна смях.
— Да, знам, че не си. Но през вчерашния ден се случиха цял куп неочаквани неща.
— Прав си — усмихна се в отговор тя. — Но съм склонна да мисля, че собственикът ще се задоволи с едно добро обезщетение. Сигурна съм, че щом се върнем в Брюксел, собственикът на кръчмата ще го издири и ще ми го доведе.
— Успокои ли съвестта си? — попита подигравателно той.
Джудит избухна в смях.
— Никога не съм имала проблеми със съвестта си. Но щом не мога да яздя с теб, по-добре да остана още един ден в селото. В лазарета има достатъчно работа.
Маркъс сбърчи чело и се замисли. Вчера съпругата му се беше проявила като добра медицинска сестра.
— Мисля, че мога да ти разреша. Надвечер ще изпратя някого да те вземе. Щом се появи, трябва незабавно да тръгнеш с него, разбра ли? Ще му дам нареждане да те доведе веднага при мен, защото никой не знае колко време ще останем в следващата главна квартира. Ако се забавиш, може да те изгубя. Ясен ли съм?
Моментът на съгласието беше дяволски кратък.
— Да, напълно ясен. Щях да го разбера и ако не беше изказано по този властен начин — отговори тя със задната мисъл, че никога не е рано да стартира програмата за реформи. — Тук не сме в класна стая.