— Вие не знаете нищо за мен — заговори тя с пресекващ глас. — Нямате представа какво сме принудени да търпим… как понасяме това положение… никога не съм наранявала някого, не желая да нараня и братовчед ви… — Гласът й заглъхна в сърцераздирателно хълцане.
Тази жена е съвършена артистка, каза си с неволно възхищение Маркъс, макар че не допусна да бъде заблуден от представлението. Поглади парещата си буза, напипа леката подутина, оставена от пръстите й. В удара й имаше убедителност, но бруталното излагане на показ на възмутената добродетел никак не подхождаше на образа на покварената жена, който беше изградил в съзнанието си. Пренебрегвайки смело потисканите хълцания, той изрече безстрастно:
— За крехко същество като вас имате силна ръка.
Това не беше реакцията, на която Джудит се беше надявала. Тя вдигна глава и изрече с гордо, недостъпно достойнство:
— Би трябвало да се извините, лорд Карингтън.
— Мисля, че по-скоро трябва да стане обратното. — Той потърка отново бузата си и я погледна с пронизващ, изпитателен поглед, който я направи още по-несигурна.
Най-разумно в тази ситуация беше да избяга от този крайно обезпокоителен сблъсък, който не преминаваше според очакванията й. Джудит вдигна леко рамене.
— Вие не сте джентълмен, милорд. — Тя се обърна рязко и понечи да тръгне към къщата.
— О, не, няма да ми избягате толкова лесно — каза маркизът. — Още не. Разговорът ни не е свършил, мис Дейвънпорт. — Улови ръката й и двамата останаха известно време неподвижни, Джудит все още обърната към къщата, маркизът облегнат на стъблото. — Реакцията ви беше един вид проява на насилие и аз…
— Вие ме обидихте, сър! — прекъсна го гневно тя, надявайки се да не забележи по гласа и, че се чувства притисната до стената.
— Може би това наистина беше обида, но тя има своите оправдания — установи безстрастно той. — Вие признахте, че заедно с брат си… как да го кажа… сте опитни играчи с малко необичайни методи.
— Искам да се върна в къщата. — Дори в ушите на Джудит тези думи прозвучаха като патетична молба вместо като енергично заявление за отстъпление.
— Само една минута. Вие сте талантлива кокетка, освен това играете убедително ролята на обидената добродетел, но аз имам желание да усетя още нещо от вас, не само дланта ви върху лицето си. — Той я дръпна към себе си, както въдичар дръпва въдицата, и тя се приближи неохотно като уловена рибка. — Струва ми се, че ще е справедливо да облекчите болката, която ми причинихте.
Със свободната си ръка той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. Черните му очи бяха загубили твърдостта си и Джудит видя в зениците им веселие… веселие и опасни искри, от които нервите й завибрираха. Отчаяна, тя затърси нещо, което да сложи край както на веселието, така и на зловещите искри в очите му.
— Искате да ви целуна за утеха ли, сър? Като дете, което си е одраскало коляното? — Джудит се усмихна снизходително и със задоволство установи, че го бе изненадала — а да изненадаш противника винаги е предимство. Тя се надигна на пръсти и бегло го целуна по бузата. — Ето, сега вече няма да ви боли. — Освободи се от внезапно разхлабената му хватка и избяга от сянката в относително светлата градина. — Желая ви приятна вечер, лорд Карингтън. — С тези думи тя се врътна и побягна с леки стъпки към стълбището. Тялото под гладката коприна на турскосинята рокля беше гъвкаво като лешникова вейка.
Маркъс се взираше замаяно в мрака. Как, по дяволите, проклетата малка женичка успя да спечели сблъсъка? Защо не бе съумял да запази превъзходството си над това крехко момиче? Беше ядосан и в същото време се забавляваше. Но повече от всичко друго се чувстваше предизвикан от Джудит. Ако тя не се откажеше от флирта с Чарли, трябваше да измисли друг начин да я спре.
Джудит се върна в игралния салон, за да се сбогува. За да извини внезапното си оттегляне, обяви, че има силно главоболие. Чарли моментално скочи и предложи да я придружи до вкъщи, но Себастиян не му позволи.
— Не е нужно, Фенуик. Аз ще отведа сестра си у дома. — Той се прозина. — Честно казано, не съжалявам, че тази нощ ще си легна по-рано. Седмицата беше напрегната. — Той се усмихна приветливо на приятелите си.
— Седмицата ви донесе дяволски късмет, Дейвънпорт — отговори с въздишка един от играчите и му подаде разписката за дълга си.