Защо, за бога, се ядосваше на тази мисъл? Той беше щедър, винаги е бил такъв. Парите не бяха проблем за него — състоянието му беше достатъчно голямо, за да не се интересува от разходите. Въпреки това, когато прегледа сметките на жена си и установи колко беше изхарчила за гардероба си, неволно си помисли, че след всичките тези години, през които беше живяла ден за ден, беше носила преправени дрехи и фалшиви бижута, беше обитавала евтини квартири, сега най-после имаше възможност да се порадва на живота. Стана му мъчно, като си представи как се е преструвала пред всички, че има достъп до всички неща, с които сега разполагаше свободно.
Къща на Баркли Скуеър, имение в Беркшайър, неоспорима обществена позиция… сигурно по сто пъти на ден се поздравяваше за успеха на стратегията си.
Маркъс изпи виното в чашата и си наля още малко. След Ватерло връзката им беше станала някак повърхностна. Нито един от двамата не отвори повече дума за срещата в кръчмата. Никой не споменаваше за мерките за предпазване от бременност, които Маркъс упорито спазваше. Двамата се подчиняваха на законите на обществото, но всеки вървеше по свой път. Освен в тихите интимни часове на нощта. Тогава жадното му тяло прогонваше надалеч безрадостното прозрение за истинската същност на партньорството им и на сутринта той се събуждаше с топлина и задоволство, които се разрушаваха в един миг, щом се върнеше споменът.
Джудит никога не говореше за миналото си и Маркъс не я разпитваше. В основните неща от живота двамата си оставаха чужди, сближаваше ги само страстта. Достатъчно ли беше това? Можеше ли да бъде достатъчно? Но той можеше да получи само това, затова беше най-добре да се примири.
Маркъс остави чашата и излезе от кабинета със сметките в ръка. Жълтата дневна беше малък салон на първия етаж, също от задната страна на къщата. Джудит веднага го хареса и го избра за свое убежище. Тя все още се плашеше от скованата официалност на голямата библиотека, на дневната и трапезарията. Маркъс отвори вратата и бе посрещнат от звънък женски смях, който веднага спря, щом трите жени в салона забелязаха кой стои на прага. Това го накара за момент да се почувства натрапник в собствения си дом.
— Е, Маркъс, може би си дошъл да изпиеш с нас чаша шери? — посрещна го Джудит по обичайния си предизвикателен начин.
— В деня, когато започна да пия шери, ще знам, че съм ужасно остарял — отбеляза той и се поклони учтиво. — Желая ви приятен следобед, дами. Не искам да преча, Джудит, но бих желал да дойдеш в кабинета ми, когато имаш време.
Джудит веднага се ядоса. Досега не беше успяла да промени властната натура на съпруга си.
— За днес следобед имам още една уговорка — излъга тя. — Не може ли да обсъдим проблема друг път?
— За съжаление не — отговори спокойно той. — Въпросът не търпи отлагане. Ще те очаквам след… — той хвърли поглед към часовника на камината — да речем, след час.
Без да чака отговор, той се поклони пред гостенките на жена си и тихо затвори вратата зад гърба си.
Джудит има естествена дарба да привлича приятелки, каза си с усмивка Маркъс. На вратата постоянно чукаха дами, женски смях и шепот изпълваше всички кътчета на някогашната тиха ергенска къща. Но тя имаше не само приятелки. Идваха и много мъже и всички с удоволствие сядаха да поиграят карти с маркиза Карингтън. Естествено, засега не можеше да я упрекне, че флиртува с придворните си. Всъщност тя беше експерт в това отношение и винаги умееше да се държи на разстояние. От жена като нея не можеше да се очаква друго.
Когато слезе в салона, на вратата отново се почука. Той спря очаквателно, докато икономът поздравяваше новодошлата.
— Добър ден, лейди Девлин.
— Добър ден, Грегсън. У дома ли е милейди? — Посетителката нервно намести щраусовите пера на шапката си.
— В жълтата дневна, милейди.
— Тогава ще се кача веднага. Не е нужно да съобщавате за мен. О, Маркъс… уплаши ме.
Маркъс наблюдаваше объркано снаха си. В негово присъствие тенът на Сали се променяше рязко от розово до тебеширенобяло. Очевидно дамата се чувстваше неловко в компанията му, но днешната степен на вълнение беше наистина необичайна.
— Извинявай, Сали. — Той се поклони и отстъпи назад, за да я пропусне да мине покрай него. — Надявам се, че на Гросвенър Скуеър всички са добре. — И зачака примирено да чуе разказа й за зъбобол или настинка на някой от племенниците му.
За негова изненада Сали го погледна стреснато и вместо да започне с обичайното описание на някое детско неразположение, каза само:
— Да… да, благодаря, Маркъс. Колко мило от твоя страна да попиташ. — Ръката й в тънка ръкавица се плъзгаше непрестанно по парапета, сякаш трябваше да го полира. — Надявах се да видя Джудит.