— Ще я намериш в дневната й.
Сали хукна нагоре по стълбата, без да му каже довиждане. Маркъс я проследи с поглед и поклати глава. Нямаше нищо против жената на Джак, но тя беше красива малка гъска без капчица ум в главата. Въпреки това Джудит я харесваше и това беше много интересно, като се има предвид, че жена му не понасяше глупаците.
— Сали… какво има? — Джудит скочи, стресната от внезапното нахлуване на снаха си.
— О, непременно трябва да говоря с теб! — Сали хвана ръцете й и здраво ги стисна. — Не знам към кого да се обърна. — В този миг забеляза другите две дами и се стъписа. — Изабел, Корнелия… просто не знам какво да правя.
— Велики боже, Сали! — Изабел Хенли се обърна към платото със сладки и си взе една меденка. — Пак ли нещо с децата?
— Иска ми се да беше толкова просто. — Сали падна тежко на дивана и се загледа пред себе си с трагичен израз. В обикновено веселите й сини очи блестяха сълзи. Тя отвори чантичката си и извади копринена кърпичка, за да ги попие.
— Пийни глътка чай. — Джудит, практична както винаги, напълни чаша силен чай и го подаде на етърва си. Сали отпи послушно, докато се бореше да запази самообладание. Накрая остави чашата на масичката и пое дълбоко въздух.
— От три дни си блъскам главата и накрая вече имах чувството, че ще се пръсна. Но не намерих изход. — Тънката копринена кърпичка се скъса в неспокойните й пръсти.
— Хайде, разкажи ни какво е станало. — Корнелия Форсайт се наведе напред и утешително помилва ръката й. При това лорнетът й падна в чашата и чаят опръска не особено чистата й рокля. — Олеле! — Тя се опита да изтрие петната със салфетката, но безуспешно. — Когато излязох от къщи, роклята ми беше съвсем чиста.
Джудит се усмихна с разбиране. Корнелия беше известна с безредието си. Не умееше да поддържа чисти нито роклите, нито другите си принадлежности, косите й никога не бяха добре сресани. Не беше в състояние да контролира времето и връзките си. За сметка на това имаше буден ум и беше безкрайно остроумна и забавна.
— Не знам как можете да ми помогнете, освен ако не ми покажете начин да намеря до утре сутринта четири хиляди фунта.
— Четири хиляди? — Джудит изсвири леко през зъби — навик, който беше възприела от Себастиян. — За какво са ти?
— Джереми — отговори с въздишка Сали. Малкият й брат беше обеднял безделник. — Трябваше да му заема четири хиляди фунта, иначе щяха да го затворят за дълговете му към морската пехота. Сега трябва непременно да си върна парите. Кажете ми, какво друго можех да направя!
— Защо не кажеш на мъжа си? — предложи Корнелия. Сали погледна умолително Джудит.
— Джак сигурно щеше да му помогне, но нали знаете какво е мнението на Маркъс за Джереми.
Джудит кимна. Маркъс не проявяваше разбиране към разсипничеството на младите мъже от добри семейства, които нямаха собствено състояние. Беше убеден, че най-доброто решение за всички млади безделници е да отидат в армията. Или пък да започнат политическа кариера. В това отношение Джудит беше напълно съгласна с него. Безогледната гонитба на удоволствия беше абсолютно чужда на същността й. Но в момента нямаше да помогне на Сали, ако й кажеше открито мнението си за брат й.
— Мисля, че Маркъс ще каже на Джак да остави Джереми да понесе последствията — отговори спокойно тя и Сали кимна с нещастно изражение.
— Честно казано, не бих му се разсърдила. Джереми непрекъснато иска пари.
— И ти си му дала четири хиляди фунта! — Изабел върна разговора към изходната точка и си взе втора меденка. Тя имаше слабост към сладките неща, но Джудит я харесваше преди всичко за острия й език, който не се смекчаваше дори от значително количество концентриран алкохол.
— Заложих рубините на Девлин — съобщи беззвучно Сали. Изабел изпусна меденката на килима.
— Какво си направила?
Джудит затвори за миг очи, опитвайки се да проумее чутото. Сали продължи със същия безизразен глас:
— Не знаех какво друго бих могла да направя. Джереми беше отчаян. Сега обаче Маркъс си иска рубините. Казах на Джак, че съм дала да ги почистят.
— Защо Маркъс си ги иска обратно? — попита Джудит. Сали я погледна изумено.
— Защото по право те са твои, Джудит.
— Как така са мои?
— Ти си маркиза Карингтън. Рубините на Девлин принадлежат на теб. Маркъс ми ги беше дал да ги понося… защото никой не очакваше, че той ще се ожени… искам да кажа… — Гласът й замря.
В стаята се възцари мълчание. Четирите жени се опитваха да преценят трезво ситуацията.