— Много объркано положение — промърмори най-сетне Корнелия. — Трябваше да направиш копие на накита.
— Имам копие — отговори бързо Сали. — Но Маркъс няма да допусне да го измамя.
— Права си — кимна Джудит. Мъжът й имаше остри очи и изключителен ум. — Аз бих могла да кажа, че не обичам рубини и съм съгласна да останат при теб… но не, няма да стане. Маркъс въпреки това ще поиска да ги види.
Тя стана и замислено направи няколко крачки по стаята. Все пак имаше една възможност да помогне на Сали. Но трябваше да поеме голям риск. Ако Маркъс откриеше измамата й, малкото съгласие, останало помежду им, щеше да бъде разрушено завинаги. Но тя можеше да го направи. Щом имаше средството да помогне на своята приятелка, значи беше длъжна да помогне. Това изискваше собственият й кодекс на честта.
— Кога трябва да си вземеш рубините, Сали?
— Джак каза, че обещал утре да ги предаде на Маркъс. — Сали закърши ръце. — Ах, Джудит, чувствам се толкова жалка… сякаш съм откраднала нещо, което принадлежи на теб.
— Глупости! — Джудит замахна енергично. — Какво ме интересуват семейните рубини! Брат ти е имал нужда от помощ и ти си му помогнала. — Според нея това беше абсолютно основателна причина. — Само че трябваше да ми кажеш по-рано. Хората ще започнат да приказват, ако спечеля толкова голяма сума за една-единствена вечер. По-добре беше в продължение на една седмица да печеля по малко. Ще изглежда доста странно, ако прекарам цялата вечер в игралния салон и играя само с високи залози.
— Какво говориш? Знам, че обичаш играта на карти, но…
— Не само я обичам, но и умея да играя — прекъсна я спокойно Джудит.
— Вече го забелязах. — Корнелия я оглеждаше внимателно през лорнета си. — И ти, и брат ти сте невероятни играчи.
— Татко ни научи — обясни кратко Джудит. Даже пред най-добрите си приятелки не можеше да разкрие миналото си. — Двамата със Себастиян бяхме усърдни ученици. Играта ми доставя удоволствие.
— Все още не разбирам… — проговори несигурно Сали.
— Ако тази вечер отида на приема на мисис Долби, ще спечеля значителна сума — обясни Джудит. — На такова място появата ми няма да направи впечатление.
— Не можеш да играеш на Пикъринг Стрийт, Джудит! — Изабел беше шокирана. Салонът на вдовицата Долби беше скандално известен с високите залози в игрите и с лекомисленото общество, което се събираше там.
— Защо не? Много жени го правят.
— Да, и това веднага разрушава доброто им име.
— Себастиян ще ме придружи. Ако съм с брат си, няма да клюкарстват.
— Какво ще каже Карингтън?
— Не виждам причина да му казвам — отговори безгрижно Джудит. — Ще се справим сами. Знам, че там се играе и макао. — Тя се усмихна на снаха си. — Кураж, Сали! Утре сутринта ще си върнеш рубините.
— Как можеш да си толкова уверена!
— Всичко е въпрос на упражнение — отговори сухо Джудит. — А аз съм се упражнявала достатъчно.
Жените се сбогуваха скоро след това. Сали изглеждаше доста по-спокойна. Увереността на Джудит беше заразителна, макар да беше трудно да се повярва в такова обещание.
Джудит остана сама в салона и се огледа с намръщено чело. След женитбата си играеше само за развлечение, на малки залози. Професионалната игра беше нещо съвсем друго. Дали не беше загубила тренинг? Тя затвори очи и си представи маса за макао и колода карти. По гърба й пробяга старата, добре позната тръпка на възбуда и тя се усмихна на себе си. Не, никога нямаше да загуби чувството си към картите.
Себастиян трябваше непременно да я придружи. Вероятно вече имаше свои планове за вечерта и му беше необходимо време, за да ги промени. Джудит изобщо не помисли, че брат й би могъл да й откаже. Трябваше веднага да отиде в жилището му… стоп, не. Маркъс я чакаше. Какво ли се криеше зад рязкото настояване да се яви в кабинета му? За момент се изкуши да пренебрегне искането му, но бързо се примири с неизбежното. Маркъс и без това беше достатъчно труден и нямаше смисъл да го ядосва допълнително.
Съпругът й сам отвори вратата след краткото й почукване.
— Вече се питах колко време ще те задържат приятелките ти.
— Трябваше да им обърна внимание — отговори спокойно тя. — Би било непростима учтивост да ги помоля да си отидат… макар че ти очевидно не споделяш това гледище. Ти им даде ясно да разберат, че не бива да удължават прекомерно посещението си.
Маркъс хвърли поглед към часовника и отбеляза в същия тон:
— Очевидно не съм бил много убедителен. Чакам те доста повече от час.
Джудит наклони глава и го погледна пронизващо.
— Какво друго очакваше, Маркъс?
Против волята си той се засмя.