— Прав сте, имах безсрамен късмет — отвърна весело Себастиян и прибра разписката в джоба си. — Това е семейна черта, нали, Джудит?
Усмивката й беше някак отнесена.
— Така се говори.
Себастиян присви очи и отправи поглед към вратата, където стоеше маркиз Карингтън и тъкмо си вземаше щипка емфие.
— Изглеждаш изтощена, скъпа — промърмори съчувствено той и я хвана под ръка.
— Наистина се чувствам неразположена — призна тя. — О, много благодаря, Чарли. — Тя се усмихна топло, когато младият мъж грижливо загърна раменете й с шала.
— Може би утре няма да си се възстановила достатъчно, за да излезем на езда? — попита младежът, неспособен да скрие разочарованието в гласа си. — Искаш ли да те посетя…
— Не, моля те, недей. Леля ни мрази гости — прекъсна го тя и утешително помилва ръката му. — Сигурна съм, че утре ще съм съвсем добре. Ще се срещнем в парка, както се уговорихме.
Братът и сестрата се запътиха към изхода на игралния салон. Когато стигнаха до вратата, Маркъс се поклони.
— Лека нощ, мис Дейвънпорт.
— Лека нощ, милорд. — Джудит мина покрай него, но — сама не разбра защо — се извърна леко и проговори през рамо: — Утре ще изляза на езда с братовчед ви.
— О, напълно разбирам, че хвърляте ръкавицата, мадам — отвърна също така тихо той. — Но още не сте видели колко съм издръжлив. Внимавайте. — Отново се поклони учтиво и й обърна гръб, преди да е успяла да му отговори.
Джудит прехапа устни. В сърцето й се бореха тъмни предчувствия и пърхаща възбуда, различна от всичко, което бе изпитвала досега. Съзнаваше, че чувството е колкото опасно, толкова и потискащо, но не бе в състояние да го прогони.
— Какво става, Джу? — попита Себастиян веднага щом излязоха от вилата и се озоваха на калдъръмената улица.
— Ще ти кажа, като се приберем вкъщи. — Тя се качи във вехтата карета, която ги чакаше на ъгъла, и се облегна на съдраната кожена тапицерия. Красиво извитите й вежди се събраха над носа, пълните устни оформиха замислена гримаса.
Себастиян познаваше този израз. Обикновено той означаваше, че някой се е опитал да разклати ексцентричните принципи на скъпата му сестричка. Тя нямаше да каже нито дума, докато не беше готова за това, и той се задоволи да се облегне назад и да чака онова, което трябваше да чуе.
Каретата спря пред малка къща в една тъмна улица. Кварталът, в който се намираше, очевидно беше познат и по-добри дни. Братът и сестрата слязоха и Себастиян плати на кочияша. Джудит отключи входната врата и двамата влязоха в тесен коридор, осветен от една-единствена свещ на стената на стълбището.
— Няма да мине много време и някой ще забележи, че отказваме да съобщим къде живеем — отбеляза Себастиян, докато вървеше след сестра си по стълбата. — Не можем вечно да разказваме приказката за непоносимата леля.
— Надявам се, че няма да останем дълго в Брюксел — отговори сестра му. — Наполеон много скоро ще направи следващата си стъпка и армията ще трябва да се премести. Няма смисъл да останем в празния град, нали? — Тя блъсна една врата в горния край на стълбата и влезе в квадратна дневна.
Помещението беше тъмно и мръсно, мебелите вехти, килимът излинял, а мрачната светлина на евтините свещи с нищо не допринасяше да стане обстановката по-приятна. Джудит хвърли индийския си шал на скърцащия диван и се отпусна на най-близкия стол. Челото й беше все така намръщено.
— Колко спечелихме днес?
— Две хиляди — отговори Себастиян. — Можеха да станат и повече, но след като ти излезе с Карингтън, загубих следващата игра, защото не преброих правилно асата. — Възмутен от себе си, той поклати глава. — Винаги е така. Разчитам на теб и понякога ставам небрежен.
— Хмм… — Джудит захвърли обувките си и започна да разтрива подутите си стъпала. — Трябва да се упражняваме упорито, за да останем в играта. Смятам, че отново трябва да обмислим сигналите и жестовете, с които се разбираме, защото днес явно съм допуснала грешка, макар да не мога да разбера как почтеният маркиз Карингтън е забелязал какво вършим.
Себастиян подсвирна учудено.
— По дяволите! Какво ще правим сега?
— И аз не знам. — Джудит продължаваше да се взира замислено пред себе си, докато масажираше краката си. — Той обеща, че няма да ни изобличи, но недвусмислено ми заповяда да излекувам Чарли от влюбеността му.
— Е, това е лесно. Досега не си имала трудности да се изплъзнеш от ръчичките на свръхусърдните си обожатели.
— Прав си, но защо трябва да го направя? Нямам никакво желание да наранявам Чарли. Убедена съм, че малкият ни флирт ще му бъде само от полза, и няма нищо лошо, че при това ще загуби няколко хиляди в игра на карти, защото може да си го позволи. С изключение на няколкото минути тази вечер твоят вроден талант е единствената несправедливост, която малкият трябва да понесе. Той играе, защото му харесва, и аз не виждам защо Карингтън си позволява да се намесва.