Себастиян се почеса по носа и повторно напълни чашата си. Джудит беше загубила самообладание и гневът я тласкаше към безумни решения. Когато сестра му беше в такова състояние — знаеше това от опит, — той не можеше да направи почти нищо, за да я вразуми. Тя продължаваше, докато гневът й отшумеше.
— Смяташ ли, че е разумно да го предизвикваш по такъв начин? — попита той без надежда за успех.
— Какво ме е грижа! — изсъска тя. — Той ме смята за пресметлива и измамна жена без морал и принципи. Ще се държа точно по този начин.
— Колко ще дадеш за конете? — попита с въздишка Себастиян.
— Не повече от четиристотин… Естествено не бива да пропускаш, ако ти се предложи добър шанс.
— Грантъм е затънал до гуша в дългове… може би ще успея да купя кафявите му жребци за четиристотин.
— Прекрасно! Вземи парите от фонда, а аз ще ги възстановя, щом ги спечеля. — Тя го целуна по бузата. — А сега си отивам, за да можеш да излезеш на езда в Хайд Парк.
— Джу?
— Да? — Джудит се обърна с ръка върху дръжката.
— Грейсмиър е в града.
— Какво? Видя ли го?
— Не, но Уелби говореше за него тази сутрин в „Уайт“.
— О… — Джудит сведе глава и по гърба й пробягаха студени тръпки. — Това означава, че скоро ще започнем, Себастиян.
— Точно така — кимна сериозно той. — Скоро ще започнем.
Джудит спря за момент на тротоара, загледана с невиждащ поглед към малката уличка. Лакеят чакаше търпеливо. Внезапен порив на вятъра вдигна шепа кафяви листа от канавката и ги завъртя около Джудит. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и улови един лист. Той беше сух и чуплив и се разсипа на прах в шепата й. Щом свършеха с Грейсмиър, щеше да дойде краят и на незаконния й брак. Маркъс щеше да бъде отново свободен. Но преди това трябваше да му даде добър урок.
10
Маркъс чуваше гласа на Джудит през свързващата врата между спалните им. Жена му разговаряше с камериерката Мили, която я приготвяше за предстоящото излизане. Следобедният им разговор беше оставил горчив вкус в устата му. Имаше пълното право да знае какво харчи жена му, но въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че се държи като идиот. Това не беше в характера му. Какво значение имаше колко харчи Джудит? За да изхарчи парите му, й бяха необходими повече от няколко живота в лукс и екстравагантност. Ала разочарованието и загубените илюзии бяха оказали влияние и върху обичайната му щедрост. Всъщност не ставаше дума за прахосничеството на Джудит. Просто той искаше да я накаже. Това беше истината. И за съжаление беше безкрайно неприятна.
Той закрепи грижливо обсипаната с диаманти игла на снежнобялото си шалче.
— Не е нужно да ме чакате, Чевъли.
— Благодаря, милорд. — Слугата вдигна поглед от шкафа, където тъкмо подреждаше ризите на негово благородие. — Както желаете, милорд — добави сковано той.
— Точно това искам — потвърди с лека усмивка Маркъс. Чевъли всеки път реагираше с обидено достойнство, когато господарят му намекнеше, че може да се оправи и без него. — С тази лоша кашлица е по-добре да изпиете един силен грог и да си легнете рано.
Мършавите бузи на Чевъли се зачервиха и за момент скованата му официалност изчезна. Негово благородие беше справедлив и съобразителен работодател, който забелязваше и най-леките признаци на недоволство или неразположение у прислугата си и реагираше веднага.
— Много сте любезен, милорд. Обещавам ви, че след ден или два ще съм отново здрав и бодър като младо конче.
— Убеден съм в това. Но не искам да излагате на риск слабите си гърди. Оставете шкафа и вървете да си легнете.
Маркъс изчака камердинерът му да напусне стаята и отвори вратата към помещенията на съпругата си. Джудит седеше пред тоалетката си и следеше критично в огледалото как Мили прибираше къдриците й със златна кадифена панделка.
— Добър вечер, милорд. — Джудит му се усмихна в огледалото, за да запази приличието, но не се обърна да го поздрави.
— Добър вечер, Джудит. — Той седна в кадифеното кресло пред камината, в която гореше буен огън. Мили усърдно закопчаваше редицата мънички копченца на тесните ръкави на вечерната рокля от бледозелен крепдешин. Цветът подхождаше отлично на тена й, както установи със задоволство Маркъс. Тесният копринен колан, който стягаше талията, подчертаваше стройната фигура.
— Искаш да говориш с мен ли? — попита след малко Джудит, питайки се какво ли го бе довело в спалнята й. В момента отношенията им съвсем не можеха да се нарекат сърдечни.
— Няма нищо специално — отговори той и тласкан от необясним импулс, добави: — Роклята ти е възхитителна.