Изражението на Джудит издаде смайването й. Тя примигна и освободи камериерката си.
— Благодаря, Мили, това е напълно достатъчно. Можете да си вървите.
Младото момиче направи реверанс и излезе от спалнята. Джудит се обърна на ниското столче и изпитателно огледа мъжа си отгоре до долу. Както винаги, той беше гладко избръснат и облечен с изискан вкус: копринен черен панталон до коленете и снежнобяла жилетка. Единствените накити бяха диамантената игла на вратовръзката и тежкият златен пръстен с печат. Черната коса беше подстригана „а ла Брут“ на челото и абаносовочерните очи под нея гледаха с леко недоволство, което обаче не се отнасяше до нея.
— Правилно ли чух? — попита тя с високо вдигнати вежди. — Ти се изказа похвално за роклята ми? Е, радвам се да го чуя. Защото през следващите години ще имаш достатъчно случаи да я виждаш на гърба ми. Ще я нося, докато започнат да падат парцали. Такова беше намерението ти, когато ограничи разходите ми, нали?
— Не ставай глупава — отвърна сърдито Маркъс. Беше дошъл с неясното намерение да сключи мир, но разбра, че няма да успее. — Много добре знаеш, че днес следобед нямах предвид това. Джобните ти пари ще бъдат предостатъчно.
Джудит се обърна отново към огледалото.
— Знай, че съм поразена от щедростта ти, скъпи. — Тя навлажни показалец и приглади фино извитите си вежди, опитвайки се да запази самообладание. Нов изблик на ярост щеше да я извади от равновесие, а тази вечер й беше необходима хладна глава, за да спечели пари за Сали.
Маркъс въздъхна и направи нов опит за помирение.
— Реших тази вечер да те придружа на соарето в Кавендиш Хаус. — Джудит знаеше, че той се отвращава от подобни светски събирания, и със сигурност щеше да схване жертвата му като предложение за мир.
Очакваше да я види изненадана и зарадвана и не беше подготвен за пламналия в очите й ужас. Ала тя се овладя бързо и в очите й се появи израз, който подозрително приличаше на пресметливост.
— Какъв галантен жест, милорд. За съжаление напълно ненужен. — Тя се изсмя звънко и продължи да се оглежда критично в огледалото. — Това е най-сигурният метод да ми развалиш вечерта… Може би тъкмо това е намерението ти.
— Моля за извинение, мадам. — Маркъс стана рязко, устните му се опънаха в тънка линия. — Естествено, че нямам намерение да ти разваля вечерта. Извини ме.
Джудит се поколеба и се обърна наполовина към него.
— Исках само да кажа, че няма да се забавлявам истински, като знам, че ти се отегчаваш. — Тя се обърна отново към тоалетката си и започна да прибира иглите за коса в кутийката им. — Там няма да е нито един от твоите приятели, а моите не са интересни за теб.
Тя изобщо не държеше да излезе с него, това беше истината! Маркъс се поклони и изрече хладно:
— Както желаеш. Сигурен съм, че ти знаеш най-добре. — После се върна в спалнята си, без да я погледне повече.
О, божичко, изплака вътрешно Джудит. Даже един принудителен брак не биваше да се води по толкова студен, безотраден начин. Двамата с Маркъс не бяха от хората, които биха се примирили с подобни отношения до края на живота си. Колкото по-скоро го освободеше, толкова по-добре.
Беше към два и половина през нощта, когато нает файтон спря на Пикъринг Стрийт номер шест. Себастиян скочи и помогна на сестра си да слезе. Джудит приглади наметката си от златна тафта и поправи изкривената муселинена якичка, после вдигна поглед към високата, тясна къща. Значи това беше лондонският вариант на изискан игрален салон. Тя беше посещавала игрални салони в почти всички столици на континента и сега беше любопитна да види какво предлагаше островната столица.
Посрещна ги лакей в ливрея, взе наметките им и ги поведе по тясната стълба към квадратна входна зала. Три врати водеха към ярко осветени салони, всички препълнени с мъже и жени във вечерно облекло. Слуги с пълни табли се движеха напред и назад и поднасяха шампанско. Разговорите бяха приглушени и Джудит чу ясно гласовете на крупиетата, които съобщаваха залозите.
Тя се обърна към брат си и Себастиян се ухили с разбиране. Тук двамата си бяха вкъщи.
— О, мистър Дейвънпорт, възхитена съм, че ни оказвате честта да ни посетите. И лейди Карингтън… — Амелия Долби стана от една маса и се запъти към тях. Отдавна е минала шейсетте, помисли си Джудит, макар че бузите на домакинята бяха намазани с дебел пласт руж, фризурата беше младежка, а роклята — почти прозрачна. Амелия Долби, жена с корави черти на лицето и пронизващи очи, поздрави лейди Карингтън с хищната усмивка на професионален играч, който посреща нова жертва. Джудит познаваше добре тази усмивка и се реваншира с равнодушно изражение. През следващите часове лицето и щеше да бъде маска, която не издаваше нищо.