— Коя е вашата игра, лейди Карингтън? — поиска да узнае Амелия Долби. — Може би предпочитате зарове?
Джудит поклати глава. Двамата със Себастиян само се забавляваха с игра на зарове. Там нямаха шансове да овладеят елементите на случайността със сръчност и тактика. Само глупаците разчитаха сериозно на късмета си.
— Не съм сигурна. Ти какво ще играеш, Себастиян?
— Първо ще опитам вист — отговори небрежно той и прихвана широките си дантелени маншети с черни кадифени панделки, за да не му пречат при играта.
— Тогава аз ще играя макао. — Двамата никога не играеха на една маса, за да не застрашат целта и смисъла на упражнението.
Амелия Долби отведе гостенката си на масата за макао и я представи на другите играчи. Джудит познаваше бегло някои от тях. Всички бяха страстни играчи и приеха Джудит с предположението, че и тя е жертва на картите и заровете като тях. Тя нямаше да дойде тук, ако не можеше да си позволи високи залози — това беше всичко, което ги интересуваше.
След три часа Джудит беше спечелила почти пет хиляди гвинеи. Достатъчно, за да откупи рубините на Девлин и да си купи двуколка и коне. Резултатът беше повече от задоволителен и настроението й беше приповдигнато. Чувстваше се жива като никога досега и неволно се запита защо беше чакала толкова дълго, преди отново да започне да играе. За всичко беше виновно глупавото й чувство за дълг спрямо Маркъс. Защото си мислеше, че това ще го разгневи. При дадените обстоятелства тази мисъл беше наистина смешна. Той и без това се гневеше на всичко, което тя казваше или правеше. Освен в леглото…
Джудит прогони тази мисъл, събра печалбата си и стана от масата.
Себастиян все още играеше вист. На масата му цареше пълна тишина, а повечето от играчите носеха маски, за да скрият реакцията си при раздаването на картите. Джудит разбра, че брат й няма да си тръгне скоро, и реши да се поразходи из салоните — напълно спокойна, след като беше постигнала целта си, и готова да поиграе за чисто удоволствие, ако някъде се освободи място.
— Лейди Карингтън — повика я женски глас от масата за фараон. — Желаете ли да се присъедините към нас?
— Ако има свободно място. — Джудит се усмихна и пристъпи към масата. Не помнеше да се е срещала с тази жена. — За съжаление не зная името ви, мадам.
— О, позволете да ви представя. — Амалия се появи внезапно от нищото. — Лейди Барет… лейди Карингтън.
— Върнах се в града едва вчера — обясни Агнес Барет. — Мъжът ми не се чувства добре, затова забавихме връщането си. — Тя посочи стола до себе си. — Моля, лейди Карингтън, заповядайте. Надявах се да ни запознаят на Кавендиш Скуеър — продължи тя, когато Джудит седна, — но вие бяхте обкръжена от обожатели и не можах да се добера до вас. — Тя се усмихна сърдечно и протегна ръка на Джудит.
— Ласкаете ме, мадам — отвърна Джудит и стисна протегнатата ръка. Лейди Барет я гледаше с настойчивост, която изключваше всички останали. Джудит усети как косъмчетата на тила й настръхнаха и по гърба й пролази ледена тръпка. Тихите разговори и гласовете на крупиетата се смесиха в глухо бучене; блясъкът на масивните полилеи изведнъж помрачня и пламъчетата на свещите се размиха пред очите й.
Сякаш беше попаднала под властта на някаква магия. Ала след миг лейди Барет се усмихна и отдръпна ръката си.
— Значи и вие обичате играта, лейди Карингтън. Брат ви също ли играе?
Джудит се насили да отговори непринудено, докато трескаво размишляваше за онова, което беше преживяла току-що. Какво беше това абсурдно усещане, на което бе станала жертва?
— Себастиян е на масата за вист — отговори тя и сложи купчинка жетони до картите, които й бяха подали.
В играта на фараон всичко зависеше от късмета и Джудит реши, че скоро трябва да се премести на друга маса. Тъй като не беше в състояние да се концентрира, след няколко игри тя загуби повече, отколкото беше смятала да рискува. Ядосана на себе си, тя се извини на другите играчи и стана.
— Сигурна съм, че късметът ви скоро ще се върне, лейди Карингтън — утеши я съседката й и сложи ръка на рамото й, за да я задържи.
— Не и ако дяволът е седнал на рамото ми. — Джудит цитира извинението, което баща й произнасяше винаги щом му дойдеха лоши карти.
Златно-кафявите очи на лейди Барет светнаха със странен пламък, цветът се отдръпна от лицето й и петната от руж ясно проличаха на бледите й бузи.
— Отдавна не бях чувала този цитат…
Джудит вдигна рамене.
— Наистина ли прозвуча необикновено? А аз си мислех, че всички го употребяват… О, Себастиян! — Тя се обърна облекчено към брат си. — Мисля, че не познаваш лейди Барет.