— Аз също копнея за развлечения. — Отведе я до леглото и се отпусна на възглавниците. — Значи си била в жилището на брат си?
Джудит се скова под милващата му ръка.
— Имахме да обсъдим много неща. — Тя се обърна към него, целуна зърната на гърдите му и закръжи с език около тях. Ръката й се плъзна към корема му.
Маркъс я улови насред движението.
— Още не си отговорила на въпроса ми, Джудит.
По дяволите! Защо я принуждаваше да лъже?
— Естествено, че бяхме в жилището му.
Дали го лъжеше? Каква причина имаше да й вярва? Перверзният стимул на изгубените илюзии го тласна още по-надолу по този мъчителен път.
— Защо имам чувството, че не си искрена? — попита той и стисна до болка китката й, докато другата му ръка милваше гърба й.
— Наистина не знам защо — прошепна съвсем близо до гърдите му Джудит и продължи да го милва с устни и език, но нежностите й не постигнаха желаното въздействие.
— Ако си ме излъгала, скъпа Джудит, скоро ще установиш, че търпението и толерантността ми имат известни граници. Ти си моя съпруга и си длъжна да пазиш честта и доброто ми име. А честта и лъжата са лоши съседи.
— Проклятие! — Джудит седна в леглото и очите й засвяткаха гневно. — Престани да ме заплашваш. Защо да те лъжа?
— Нямам представа — отговори спокойно Маркъс. — От друга страна… защо да не ме лъжеш?
Джудит затвори очи, победена от болката, която предизвика забележката му… болка, която не би трябвало да изпитва, защото наистина лъжеше. Но по чия вина?
Маркъс се облегна на възглавницата и впи поглед в лицето на жена си, огряно от бледата светлина на започващия ден. Усети болката й така ясно, сякаш беше негова собствена, и се опита да намери правилните думи, за да сложи край на бъркотията и да спаси поне малко от тази нощ.
— Джудит, искам да знаеш, че няма да позволя да обикаляш града по цели нощи и да се посвещаваш на някакви тайни занимания — със или без брат си. Може би си свикнала да живееш така, но сега си в съвсем друга позиция. Ти си маркиза Карингтън, моята, съпруга, и си длъжна да се държиш образцово. Каквото и да е правила Джудит Дейвънпорт, тя вече не съществува. Запомни това и не го забравяй.
— Защо си решил, че съм направила нещо, което би могло да събуди съмнения? — попита вбесено тя. — Казах ти, че бях с брат си. Това не е ли достатъчно?
— Очевидно забравяш, че аз знам какви сте с брат ти. Подмамвате невинни жертви и ти започваш да си играеш с ветрилото…
— Това свърши — прекъсна го тя и се изчерви. — Нямаш никакви основания да ми отправяш такова обвинение.
— Надявам се, че е така — отговори той. — Искам да ти кажа още нещо, Джудит. — Улови брадичката й и очите и гласът му станаха корави като стомана. — Ако някога разбера, че ти и брат ти отново сте изиграли някой от очарователните си малки дуети, ще те накажа така, че ще си пожелаеш родителите ви никога да не са се срещали, за да ви създадат. Ясно ли се изразих?
Джудит се изтръгна от хватката му. Гласът й прозвуча ледено.
— Подобна забележка не може да остане неразбрана.
— Надявам се, че бях абсолютно прецизен.
— Мога да те уверя, че те разбрах напълно.
Но двамата със Себастиян щяха да го направят. Само още веднъж.
И когато всичко свършеше, тя щеше да напусне Маркъс и той щеше да си намери жена, която да отговоря изцяло на представите му: жена с чувство за чести принципи, кротка като агънце и покорна, съвършеното олицетворение на добродетелта. Желая му много щастие с нея, каза си мрачно Джудит.
— Мисля, че повече нямаме какво да си говорим — прошепна с пресекващ глас тя. — Желая ти лека нощ.
Маркъс скочи от леглото.
— Лека нощ, Джудит.
Вратата се затвори с трясък. Джудит се пъхна под завивките и се опита да преглътне буцата в гърлото си. Сълзи запариха в очите й. Чувстваше се повече от ужасно. Тялото й отчаяно копнееше за друг завършек на вечерта, за нещо, което й беше обещано, а после грубо отказано. Тя се загледа с невиждащ поглед в бледата светлина на ранното утро. Всяка костичка я болеше, умът й работеше трескаво, плътта й копнееше за удовлетворение.
Изведнъж свързващата врата към спалнята на Маркъс се отвори шумно и отново се затвори. Маркъс застана пред леглото й и тя усети смазващата сила на емоциите му така ясно, както виждаше възбудената му мъжественост.
— По дяволите, Джудит! Не знам какво да те правя! — Гласът му беше само шепот, но изразяваше ясно силното му вълнение. — Желая те повече, отколкото съм желал всяка друга жена в живота си, и в същото време така ме вбесяваш, че вече не съм в състояние да направя разлика между потребността да те любя и напора да те принудя да ми се подчиняваш.