— Ще си ходим ли?
— Чудесна идея. — Той сложи ръка на гърба й и я поведе към изхода на залата.
— Добър вечер, лейди Карингтън, Маркъс… позволете да ви изкажа благопожеланията си. Щях да го направя отдавна, но поредният пристъп на подагра задържа Барет в провинцията и се върнахме в града едва вчера.
Лейди Барет, която бе изникнала пред тях сякаш от нищото, протегна ръка на Джудит и се усмихна на Маркъс.
— Тази жалка война се отрази разрушително на светския живот — продължи презрително тя. — Всички бяха в Брюксел и тук беше адски скучно.
— Не всички — отбеляза рязко Маркъс, вдигна ръката на лейди Барет и я поднесе към устните си.
— Е, след като Наполеон вече е на сигурно място на онзи остров, можем да се надяваме животът да се нормализира. — Агнес Барет потрепери леко.
— Войната продължи петнайсет години — намеси се Джудит. — Мирът не е нормалното състояние на нашето време.
Усмивката на Агнес замръзна и очите й се присвиха гневно. Тя се изсмя звънко и Джудит остана с чувството, че се чупи стъкло.
— Колко вярно го казахте, скъпа лейди Карингтън. Очевидно имате остър ум…
Джудит отново усети злокобното излъчване и за пореден път се убеди, че Агнес Барет е крайно опасна жена. Въпреки това се принуди да се усмихне.
— Не исках да бъда неучтива, мадам. Но през по-голямата част от живота ми светът беше в състояние на война, затова виждам нещата от друга перспектива.
При този намек за разликата във възрастта им Агнес отново присви очи.
— Надявам се скоро да мога да ви посетя, лейди Карингтън — изрече хладно тя, когато Маркъс отново се обърна към изхода.
— Ще се чувствам почетена — отговори сдържано Джудит. Тя спря още веднъж на вратата и погледна назад. Агнес Барет разговаряше оживено с Бърнард Мелвил. Двамата напомниха на Джудит за две съскащи кобри. Отново я обзе отвращение.
— Какво те тревожи, Джудит? — попита нежно Маркъс. — Толкова си скована и напрегната. Държа се непростимо неучтиво.
— Знам, но в тази жена има нещо заплашително. — Тя вдигна рамене. — О, забрави какво казах, Маркъс. Вероятно е плод на превъзбудената ми фантазия. — Тя забърза към стълбата.
— О, Джудит, нима вече си отивате? — Чарли излезе от сянката на една врата близо до стълбището и Джудит остана с впечатлението, че от доста време е бил там и ги е чакал. Чарли сведе глава и се обърна към братовчед си, не смеейки да го погледне. — Маркъс… ще ми отделиш ли няколко минути? Може ли утре да дойда у вас? Трябва да ти кажа нещо много важно.
— Винаги съм готов да те изслушам, Чарли — отговори спокойно Маркъс. — Можеш ли да дойдеш към обед?
— Да, да, благодаря ти. — Бузите на Чарли се оцветиха в тъмночервено. — Тогава до утре… О, лека нощ, Джудит. — Той я целуна бързо по бузата, обърна се и изчезна в салона.
— Жалко за този млад глупак — отбеляза равнодушно Маркъс.
— Защо, какво се е случило?
— Пак е затънал до гуша в дългове. Вероятно утре ще ме помоли да му заема сумата, за да върне дължимото. Естествено не знае, че аз съм осведомен.
— Откъде знаеш?
Маркъс я погледна изненадано.
— Аз съм настойник на Чарли, Джудит. Мой дълг е да знам как живее. Защото нося отговорност за него.
— Виждам, че приемаш този дълг много сериозно — установи замислено тя. Маркъс беше строг настойник, но беше и много грижлив.
— Да, приемам го много сериозно — отвърна той. — И те моля да не го забравяш, скъпа.
— Тиран — прошепна през рамо тя, но в момента беше мирно настроена и не желаеше караница.
Беше ранна сутрин, когато след продължителна любовна игра Маркъс се премести в собствената си спалня. Ако продължаваме в същия темп, ще се наложи да отидем на село още в средата на сезона, за да възстановим силите си, помисли си развеселено той.
Събуди се, когато Чевъли вдигна завесите и слънцето нахлу в стаята. Отметна завивката, стана и се протегна доволно.
— Халатът ми, Чевъли.
Камердинерът му подаде брокатения халат. Връзвайки колана си, Маркъс отиде в стаята на жена си.
— Добро утро, невестулке.
Джудит седеше в леглото и се опитваше да поправи разбърканите си къдрици, разпилени по възглавниците. На масичката до леглото имаше табла с горещ шоколад и сладкиши, върху завивката бяха пръснати десетки писма.
— Добро утро, Маркъс. — Тя му се усмихна над ръба на чашата и си каза, че е безкрайно приятно да живее в мир със съпруга си.
— Както виждам, имаш цял куп обожатели. — Маркъс се наведе и я целуна по върха на носа. Взе снопче писма и ги разпръсна по леглото. — О, изпратили са ти даже Бидермайерово букетче! — Сушените теменужки в цизелирана сребърна поставка бяха на масата до каната с шоколад. Маркъс погледна картичката и лицето му помрачня.