— Много модерно, трябва да призная — отбеляза Корнелия, която най-после стоеше на собствените си крака. — Настоявам да съм първата, която ще излезе с теб на разходка.
— Удоволствието ще е изцяло мое. — Джудит си представи несръчната Корнелия във високата, нестабилна двуколка и се усмихна на себе си. Това нямаше да завърши добре. Но сега не беше време да го обсъждат. Тя се сбогува с приятелките си и слезе да ги изпрати до входното антре.
Себастиян си наля чаша шери, докато шокираният Чарли му разказваше за намерението на Джудит да организира училище за игра на карти. Себастиян веднага си помисли, че човеколюбивата му сестра можеше да им окаже много лоша услуга със стремежа си да направи от приятелките си добри картоиграчи. И за него, и за нея беше по-добре, когато около масите седяха неопитни глупаци. Но веднага си каза, че двамата вече нямаха материални грижи. А щом принудеха Бърнард Мелвил, трети граф Грейсмиър, да им върне онова, което беше откраднал, щяха завинаги да се отърват от принудата да играят карти. Себастиян стисна до болка крехката стъклена чаша, но бързо се овладя. Сега не беше време за болезнени емоции, които биха направили трезвия размисъл невъзможен. Трябваше да ги прогони в най-далечното ъгълче на мозъка си.
На връщане от долния етаж Джудит, чиято глава беше пълна с картини на коне и карета, се сблъска със съпруга си по стълбите.
— Изглеждаш развълнувана — установи Маркъс, като се залови за парапета. — Какво занимава ума ти?
Джудит усети как се изчерви виновно и се ядоса на себе си.
— О, нищо ми няма — отговори тя. — Просто бързам, защото искам да изляза на езда със Себастиян. Денят е великолепен.
Последния път, когато бе погледнал през прозореца, навън беше мрачно, а небето — забулено с облаци. Маркъс вдигна подигравателно вежди.
— По това време на годината времето се променя много бързо.
Джудит прехапа устни и Маркъс присви очи.
— Каква беля си замислила пак, Джудит?
— Беля? Не разбирам за какво говориш.
— Чета го в очите ти. Планираш нещо.
— Дори да е така, то не е беля. — Тя побърза да промени темата. — Защо трябва да си толкова строг с Чарли? Той не прави нищо друго освен онова, което правят повечето млади хора с неговото положение.
Лицето на Маркъс помрачня.
— И за което ти естествено си добре информирана. Тази наивност има своите предимства.
Джудит пое шумно въздух при този добре прицелен удар, а Маркъс продължи все така рязко:
— Как ще се отнасям към Чарли е само моя работа и няма нищо общо с теб. Той е под моя опека още откакто излезе от бебешката възраст и като цяло се разбираме много добре.
— Знам, знам — отговори тихо Джудит. — Той е много привързан към теб и те уважава. Но е млад и…
— Ако не беше, сега нямаше да имам причини да държа юздите толкова стегнато и нямаше да водим тази дискусия. — Маркъс извади часовника си от джоба на жилетката. — Както вече казах, това не е твоя работа. А сега те моля да ме извиниш. Имам уговорена среща.
Това едва ли може да се нарече дискусия, помисли си Джудит и направи крачка встрани, когато Маркъс заслиза по стълбата. Той отново й беше дал да разбере къде й е мястото, макар че тя не бе направила нищо, освен да му представи случилото се от гледна точка на Чарли. От друга страна, Маркъс Девлин не беше имал младост и не можеше да се очаква да прояви разбиране към висините и пропастите в този етап от живота.
Джудит знаеше, че бащата на Маркъс починал, докато той бил още момче, а майка му останала полуинвалид. Това го принудило да премине без преход в света на възрастните — за да носи тежката отговорност за прастарата титла и грамадното състояние. Доколкото тя можеше да прецени, той беше преодолял този труден период без никакви сътресения.
Всъщност, като се замислеше, тя и Себастиян също не бяха имали истинско детство. Но Джудит побърза да прогони мрачните спомени и се върна в дневната.
13
В дневната на Себастиян на Албърмерл Стрийт цареше ведра атмосфера. Шестимата мъже, събрани около масата за карти, седяха небрежно облегнати в столовете си с чаши червено вино пред себе си и всички излъчваха ситото задоволство на гости, които са се насладили на великолепна вечеря.
Себастиян беше внимателен домакин и никой от гостите му не забеляза, че беше съсредоточил цялото си внимание върху един от тях — Бърнард Мелвил, граф Грейсмиър.
Графът бе приел поканата за вечеря и партия макао, без да се колебае, и сега, когато първата стъпка на стратегията му се бе увенчала с успех, Себастиян беше убеден, че ще хване на въдицата си опитния картоиграч.