Джудит се сгуши на гърдите му и нави на пръстите си един златно-кафяв кичур от косата си.
— Той беше просто един играч, който загуби всичко. Дори семейното имение, цялото си богатство… всичко.
— Разкажи ми за него… как сте живели ти и Себастиян.
Тя се надигна и се взря в пламъците.
— Когато напусна страната, татко ни взе със себе си. Майка ни не била в състояние да понесе позора, оттеглила се в някакъв манастир в Алпите и починала там. Веднъж баща ни дори намекна, че сама е посегнала на живота си. Ние бяхме съвсем малки, когато обърнахме гръб на Англия. Себастиян беше на три, аз едва бях навършила две. Пътувахме с вечно сменящи се бавачки, докато станахме достатъчно големи, за да се оправяме сами. Живяхме във Виена, Рим, Прага, Париж, Брюксел и в почти всички големи градове на континента. Баща ни прекарваше дните си на игралната маса, а ние много бързо се научихме да се оправяме с хазаи, съдебни изпълнители и търговци. Не след дълго започнахме да изкарваме прехраната си с хазартни игри. Баща ни често боледуваше.
Джудит млъкна и отново се загледа в пламъците. С отсъстващ вид посегна към черния цар и го вдигна срещу светлината. Черното беше бездънно дълбоко. Пръстите й се плъзнаха по фигурата в мека милувка.
— От какво боледуваше? — попита внимателно Маркъс, разтърсен от потоците на спомените в тялото й, което почиваше в скута му.
— От депресия. Имаше ужасни пристъпи на бездънно отчаяние — отговори тя. — През това време не беше в състояние да стане от леглото. Себастиян и аз трябваше сами да се грижим за себе си… и за него.
Маркъс помилва гърба й, търсейки утешителни думи, но изведнъж Джудит избухна в смях.
— Звучи ужасно, нали? Често наистина беше ужасно, но заедно с това и безкрайно вълнуващо. Никога не сме ходили на училище. Четяхме всичко, което ни попаднеше пред очите. Никой не ни казваше какво да правим и какво ни е забранено, кога да ядем и кога да си лягаме. Доколкото ни позволяваха обстоятелствата, правехме само онова, което ни беше приятно.
— В известна степен сте получили много широко възпитание — отбеляза Маркъс и отново я притисна до гърдите си. — Необикновено, но многопластово. Възпитание, което Жан-Жак Русо със сигурност би одобрил.
— Да, предполагам, че то е точно в негов дух. Преди няколко години в Париж прочетохме „Емил“. — Джудит отново се загледа в огъня. Маркъс със сигурност нямаше да допусне децата му да получат такова възпитание. Но той не искаше деца… или поне не от нея.
— Какво реши? — попита след малко тя. — Ще играем ли пикет?
— Не — отговори той. — Не съм готов да играя, за да те видя гола. Имам много по-прост и ефективен метод да го постигна.
— О, така ли? — Джудит се протегна сладостно. — Предполагам, че скоростта е от решаващо значение в този метод?
— Да, абсолютно си права.
14
Лейди Летисия Мортън си въобразяваше, че страда от незнайна болест, и очевидно се харесваше в ролята на болна. Прекарваше дните на удобния си шезлонг, отрупан с възглавници, на масичка до нея бяха поставени шишенца с ароматни соли и ободряващи капки. Тя беше красива жена, макар че самосъжалението беше отпуснало чертите й, а вечно хленчещият й глас понякога се извисяваше в пронизителни тонове на оплаквания.
— Значи брат ви наскоро се е върнал от континента, лейди Карингтън?
— Да, мадам, от Брюксел — отговори Джудит, която изпълняваше сестринския си дълг в дневната на лейди Мортън. — След женитбата ми реши да се засели в Лондон, за да е близо до мен.
Лейди Мортън се заигра със сребърните ресни на шала си и устреми поглед към Хариет и Себастиян. Двамата седяха на дивана и разглеждаха книга с илюстрации. Светлокестенявата коса на Хариет контрастираше приятно с медноцветните къдрици на Себастиян.
— За съжаление не знам нищо за семейството ви, лейди Карингтън — промълви замислено майката.
С други думи: колко струва брат ви? Джудит без затруднения изтълкува забележката на лейди Летисия. Всяка жена, която имаше дъщери на възраст за женене, приемаше с въодушевление млади господа с титла и богатство и безмилостно отпращаше бедните младежи. В този случай — тъй като Хариет беше единствено дете и щеше да наследи значително богатство, — майката трябваше да бъде нащрек и за ловци на зестри.
— Брат ми и аз живяхме с баща ни в чужбина, докато той почина — излъга гладко Джудит. — Прекарахме много време във Франция.
— Ах, разбирам. В семейния замък… — Лейди Мортън повиши глас, за да придаде на забележката си звучене на въпрос.
Джудит се усмихна и наклони глава, сякаш се съгласяваше, докато пред вътрешния й взор изникнаха редицата бедняшки пансиони, които им служеха като „семеен замък“.