— Надявам се някой път да ме вземете със себе си на разходка в парка — произнесе Грейсмиър зад гърба й. — Уверен съм, че умеете да се справяте с конете, мадам.
— Имах отличен учител — отговори тя и се насили да му се усмихне прелъстително през рамо. — За мен ще бъде удоволствие да ви демонстрирам уменията си.
— Удоволствието ще е изцяло мое — увери я той и се поклони с усмивка. — Въпреки това се питам какво ще каже съпругът ви, ако ме види в колата ви. Ние с него сме… — Той млъкна, сякаш търсеше подходящите думи. — Може би е най-безопасно да кажа, че двамата не се разбираме особено добре. — Той погледна Джудит с добре изиграна искреност. — Не знам дали лорд Карингтън е споменавал нещо в тази посока. — И зачака отговора й със сериозен поглед и загрижено изражение.
Джудит беше изненадана от прямотата му, но моментално се възползва от благоприятния случай.
— Той ми забрани да ви приемам — обясни тя с добре изиграно смущение и подчертано колеблива усмивка, която изглеждаше напълно искрена. — Но тъй като не пожела да ми назове причината, аз нямам намерение да се подчиня. — Тя придаде на гласа си дръзко звучене и Грейсмиър се усмихна.
— Става въпрос за стари рани — обясни той. — А старият гняв се уталожва твърде бавно, лейди Карингтън… макар че при сегашните обстоятелства бихме могли да погребем миналото.
— Говорите със загадки, сър. — Джудит се заигра нервно със закопчалката на чантичката си, за да не му позволи да забележи с какво напрежение го слуша.
Грейсмиър вдигна рамене.
— Историята е за любов и ревност — започна той. — Тема за романтична литература и готически мелодрами. — Усмихна й се тъжно и разкаяно и ако не познаваше истинската му природа, Джудит щеше да му повярва напълно. — Жена ми… скъпата ми починала съпруга… беше сгодена за Карингтън, преди да ми дари сърцето си. Той никога не можа да ми прости, че му я отнех.
— Марта! — пошепна Джудит. Каквото и да беше очаквала, със сигурност не беше това.
— Правилно, името й беше Марта. Значи Карингтън ви е говорил за нея? — Графът не се опита да прикрие изненадата си.
— Да, веднъж — кимна Джудит. — Но не ми спомена за вас.
— Това не ме изненадва. Боя се, че на гордостта на мъжа ви бе нанесен тежък удар, мадам. Мъж като Карингтън може да приеме почти всичко, но не понася да го унижават.
Джудит предположи, че това беше истината, но всичко в нея настръхна срещу възможността да се съгласи с Бърнард Мелвил. Как смееше да говори така снизходително за мъжа й!
— Разказът ви беше много поучителен, милорд — усмихна се кокетно тя. — Но не виждам причина защо да не си останем приятели. — Заповяда си да докосне ръката му със съзаклятнически жест и той я стисна нежно.
— Надявах се, че ще кажете точно това.
По гърба й пробягаха студени тръпки, но тя го дари със сияеща усмивка, после отново се обърна към другите.
— Сега трябва да се сбогуваме, лейди Мортън. Не бива да оставям конете си навън повече от половин час. Ще ме придружиш ли, Себастиян?
Брат й, който водеше безгрижен разговор с Хариет и лейди Барет, се надигна с неохота, но с нищо не показа изненадата си от това внезапно прекъсване. Когато улови погледа на сестра си, разбра, че нямаше право да протестира.
— Естествено. По-добре е да съм до теб, докато обикаляш парка с онези зверове… особено когато са отпочинали и свежи както сега!
— Съмнявам се, че ще ми избягат — отговори спокойно тя. — Убедена съм, че притежавам почти толкова сръчност, колкото ти, скъпи братко.
— О, не, със сигурност не. — Тази критична забележка дойде от Хариет и всички се изненадаха. Осъзнало какво е казало, момичето се изчерви като рак. Джудит избухна в смях.
— Не бъркайте силата със сръчността, Хариет. Брат ми естествено има повече сила в ръцете си, отколкото аз, но умението да контролираш конете не почива само върху силата.
— Напълно правилно, лейди Карингтън — отбеляза Агнес и добави с остър поглед — Както сръчността в играта на карти не е способна да помогне срещу дявола на рамото. Наскоро споменахте нещо подобно, нали?
На Пикъринг Стрийт, помисли си Джудит и равнодушно вдигна рамене.
— Често съм чувала този израз в детството си. Спомняш ли си, Себастиян?
— Естествено. — Брат й се сбогува учтиво с Хариет и не обърна внимание на напрежението в златно-кафявите очи на лейди Барет.
Грейсмиър улови ръката на Джудит.
— До следващия път.
— Вече се радвам на следващата ни среща, сър. — В усмивката на Джудит имаше предизвикателство и инат — дете, което се подготвя за проява на неподчинение, — и Грейсмиър се засмя развеселено. Каква лековерна малка глупачка беше тя. На Баркли Скуеър скоро щеше да се извие истинска буря.