— Това е впрягът на Грантъм — каза Уелби. — Нямах представа, че е решил да продава.
— Дейвънпорт очевидно държи ушите си отворени — отвърна небрежно Маркъс. Когато Джудит спря конете, той пристъпи към края на тротоара. — Това наричам аз бърза реакция, Себастиян. Половината Лондон очакваше новината, че Грантъм ще продава.
Себастиян избухна в смях.
— Хубави коне, нали?
— Чудесни са. — Маркъс се приближи до двуколката и продължи спокойно: — Не знам какво си въобразяваш, Джудит, но това, което си направила, е недопустимо. Веднага върни юздите на брат си и слез.
Братът и сестрата се усмихнаха с коварни искри в златно-кафявите очи.
— Конете и колата не са на Себастиян, Маркъс, а принадлежат на мен. Той ги купи по моя поръка — отговори спокойно Джудит. — В момента се разхождаме в парка.
За момент Маркъс загуби ума и дума.
— Слезте, за да заема вашето място, Дейвънпорт — нареди мрачно той и сложи ръка върху седалката.
— Естествено — отговори Себастиян с дяволита усмивка и скочи от капрата. На минаване обаче сложи ръка на рамото на зет си. Маркъс се обърна рязко и потръпна от искрите в очите му.
— По-добре не се карайте с нея — прошепна Себастиян.
— Когато имам нужда от съвета ви, ще ви уведомя — отвърна мрачно лордът.
Без да се обиди, Себастиян кимна в знак на потвърждение. Маркъс се метна на седалката до жена си.
— Дай ми юздите.
— Аз умея да се справям с тях, както вероятно си забелязал — отговори Джудит с невинна усмивка.
— Дай ми юздите!
Джудит вдигна рамене и му ги подаде заедно с камшика.
— Ако желаеш да изпробваш как препускат… моля, с удоволствие ти отстъпвам управлението.
Маркъс изскърца със зъби, но нямаше друг избор, освен да овладее гнева си, за да не се изложи пред приятелите си, които все още стояха на тротоара в близост до каретата. Плесна с камшика и конете препуснаха.
— Не е особено умно да управляваш два расови коня, когато си превъзбуден — отбеляза със сериозна загриженост Джудит, когато Маркъс насочи двуколката към портата на парка. — Не смяташ ли, че мина прекалено близо до стълба?
— Млъкни!
Джудит вдигна рамене и се облегна на седалката, докато наблюдаваше с критично око управлението на съпруга си. Въпреки че кипеше от гняв, той контролираше напълно конете и тя почти съжали за злобната си забележка.
Двуколката зави по Баркли Скуеър и спря пред дома им.
— Ще се наложи да слезеш без чужда помощ — изфуча Маркъс. Джудит наклони глава и го погледна с присвити очи.
— Ако желаеш да се разходиш с колата в мое отсъствие, би било учтиво първо да ме помолиш за разрешение.
Маркъс пое шумно въздух и здраво стисна устни. Гледайки право пред себе си, той изрече безизразно:
— Сега ще влезеш вътре и ще ме чакаш в кабинета ми. Ще дойда скоро.
Джудит скочи умело от високата седалка и забърза по стълбата към къщата.
Маркъс изчака, докато портиерът й отвори, и подкара конете към оборите. Беше му ясно какво ставаше: Джудит за пореден път искаше да му докаже, че живее по свои собствени правила. Но тя беше негова жена и ако не проумяваше, че скандалното й минало и неизвестният произход правеха още по-наложително да се държи безупречно, той беше длъжен да й го напомни.
Джудит спря във входното антре. Нямаше намерение да чака в кабинета на Маркъс като непослушна ученичка.
— Грегсън, боли ме глава. Искам да си полегна малко. Моля ви, ще ми изпратите ли Мили? Бих искала също чаша мадейра.
— Разбира се, милейди. — Икономът се поклони. — Веднага ще ви я донеса.
— Благодаря ви. — Джудит изкачи тичешком стълбата до личните си помещения, където утринното слънце свободно влизаше през големите прозорци и огънят в камината изглеждаше блед и мътен. Тя отиде до прозореца и се загледа към площада долу, като нетърпеливо почукваше с нокът по стъклото. Вече се радваше на следващите пет минути. Беше крайно време Маркъс да научи някои неща за жената, която си беше взел за съпруга.
Мили й помогна да се съблече и я облече в прекрасно неглиже от жълта коприна, украсено с изкусителни дантели. Тя наля на господарката си чаша мадейра и й донесе кърпичка, напоена с оцет, и ароматни соли срещу привидното главоболие.