— Не, благодаря, Мили, не ми трябва нищо повече. Ще поседя малко до огъня. Главоболието скоро ще премине.
След като Мили излезе от стаята, Джудит се отпусна в ниското кресло пред шахматната дъска близо до камината. Отпивайки от виното, тя се опита да реконструира партията, която преди няколко дни бе изиграла със Себастиян. Съсредоточеността, която й беше необходима, за да си припомни отделните ходове, щеше да проясни главата й и освен това да й попречи да поглежда непрекъснато към часовника, докато очакваше Маркъс.
Усети много точно момента, когато той влезе в къщата. Въпреки убеждението си, че мъжът й нямаше нито право, нито основания да се оплаква, сърцето й заби по-бързо и тя се опита да охлади запотените си длани с гладките мраморни фигури. След малко чу стъпките на Маркъс в коридора и бързо наведе глава над позицията си. Когато вратата се отвори, изглеждаше напълно съсредоточена в играта.
За нещастие Маркъс беше силно впечатлен от примамливата гледка, която представляваше жена му. Медноцветните й къдрици се бяха разпилели по раменете и гърба и разкриваха стройната линия на шията. Погледът му се плъзна по тялото, увито в тънкото неглиже, което я правеше нежна и крехка. Под дантелата се подаваше нежно бяло краче и когато осъзна, че тя не носи нищо под изкусителната дреха, в слабините му нахлу горещо желание.
За момент той спря на вратата, очаквайки Джудит да реагира на присъствието му. Ала когато тя не се помръдна, вратата се затвори с трясък. Най-сетне Джудит вдигна глава.
— О, ето те и теб. Как намери конете ми? — И отново посвети вниманието си на шахматната дъска.
Маркъс, който бе узнал от Грегсън, че милейди се е оттеглила в покоите си с главоболие, беше решил да се направи, че не е забелязал непослушанието й, и веднага да заговори за главното. Освен това се бе заклел да обуздае гнева си, но това предизвикателство унищожи с един замах всичките му добри намерения. Той отиде с енергични крачки до камината.
— Няма да допусна съпругата ми да се държи вулгарно!
Тя го погледна смутено и приглади назад буйните си къдрици.
— Няма нищо вулгарно в това да управляваш собствените си коне в парка, Маркъс.
— По дяволите, Джудит, не се прави на наивна. Много добре знаеш, че жена, която управлява висока двуколка, е безсрамна. Ти си маркиза Карингтън и е крайно време да се научиш, че трябва да се държиш според позицията, която заемаш.
Джудит поклати глава и около устата й се изви упорита линия.
— Толкова си консервативен, Маркъс. Знам, че високата двуколка не е обикновено превозно средство, но необикновеното не означава непременно вулгарно.
— Що се отнася до теб, означава точно това.
— Така ли? И защо?
— Защото, моя късоумна съпруго, човек с твоя съмнителен произход няма да се измъкне безнаказано от неща, които човек с безупречен произход може да си позволи. Като моя жена ти си длъжна да пазиш честта на семейството ми.
Джудит пребледня. Защо си бе въобразила, че това е най-обикновен сблъсък по най-обикновен проблем?
— Моето семейство и моят „съмнителен“ произход нямат нищо общо. Никой в Лондон не знае нищо за мен, все едно добро или лошо, и аз съм напълно в състояние да създам свой собствен стил, без да нараня честта на семейството ти. Ще ти кажа направо: ще излизам с конете си винаги когато ми е приятно. — Джудит се отпусна задъхано в креслото си, за да събере сили за следващата атака.
— Забрави един съществен факт. — Гласът на Маркъс звучеше опасно спокойно. — Ти си моя съпруга и ми дължиш послушание. Както добре си спомням, положи свещена клетва.
Която няма да струва и едно пени пред съда!
— Моето право на лична свобода е на първо място. Не можеш да очакваш, че ще изпълнявам неразумни заповеди, които орязват правото ми сама да вземам решения.
— Ти нямаш такова право. Очевидно не разбираш смисъла на брака — отвърна той, бледен от гняв, гласът му все така студен и овладян. — Трябваше да вземеш предвид тези нерадостни аспекти, преди да решиш да станеш моя жена.
— Не аз реших да сключа този нещастен брак — възпротиви се веднага Джудит.
— Така ли? — Погледът на Маркъс буквално я прониза. Изведнъж устните й пресъхнаха и тя си пожела с цялото си сърце да не беше започвала този разговор.
— Сега не говорим за нашия брак — извика отчаяно тя. — Въпросът е много прост. Аз искам да ми вярваш. През всичките тези години способността ми да преценявам вярно не ме е подвела нито веднъж. Освен това не е твоя работа каква кола ще карам. Помолих брат си да ми стане посредник…