Той загуби следващата игра толкова бързо, че го отдаде само на лошото разпределение на картите.
— Тази игра е ваша, Дейвънпорт.
Себастиян започна да събира точките, като се хилеше глупаво.
— Печалбата не е голяма, но се радвам, че най-сетне престанах да губя, Грейсмиър.
— Искам реванш. — Графът събра разпилените карти. Себастиян се прозя лениво.
— Не и тази вечер, уважаеми. Никога не съм играл повече от три игри една след друга… толкова ми стигат силите. Вече не съм в състояние да се концентрирам. — Той се изсмя безгрижно. — Май е по-добре да си опитам късмета със заровете. Там човек никога не знае. Днес щастието е кацнало на рамото ми.
— Както желаете — промърмори Грейсмиър, едва скривайки гнева си. — Но настоявам на скорошен реванш.
— Разбира се… разбира се… за нищо на света не бих го пропуснал. — Себастиян стана, видя един от приятелите си в другия край на салона и се запъти към него. Грейсмиър го проследи с поглед, докато минаваше, олюлявайки се, между масите. Май е изпил прекалено много коняк, ухили се злобно графът. Беше играл с безгрижието на богаташ.
Грейсмиър се усмихна студено. Много скоро щеше да разори този глупав и безгрижен младок. Това беше много по-просто, отколкото да вземеш бисквитката на някое бебе. А що се отнася до сестричката на младия глупак… приказката, която й беше разказал за гордостта и ревността на съпруга й, беше достатъчна, за да му падне в ръцете като зряла ябълка. Невинни агънца като нея нямаха място в този жесток свят. Плановете му за Джудит обещаваха голямо забавление, както за него, така и за Агнес, която щеше да му помага с въодушевление. Гордият, самонадеян Маркъс Девлин най-накрая щеше да бъде жестоко унизен и нямаше да се съвземе от този удар.
За момент Грейсмиър престана да вижда и да чува хората около себе си, не чуваше дори тихото пляскане на картите, не виждаше и прислужниците, които се движеха между гостите, наливаха бургундско или пълнеха гарафи с портвайн и коняк. Пламъчетата на десетките свещи в големия полилей, който висеше точно над масата за пикет, се размиха пред очите му и той видя отново малката спалня над оборите в онази отдавнашна сутрин. Погледна в безмилостните абаносовочерни очи и потрепери. Картината беше толкова жива в паметта му, че отново усети паниката, която го бе обзела, когато разбра какво щеше да му стори Маркъс Девлин.
Грейсмиър разтърси глава, за да прогони потискащия спомен, отпусна юмруците си и с отсъстващ вид разтри обезкръвените си пръсти. Джудит щеше да му помогне да заличи тези спомени и да излекува парещата рана, която му беше нанесло онова ужасно унижение.
След като излезе от салона за карти, Себастиян изведнъж тръгна по-бързо, със сигурни крачки. Погледът му се съсредоточи, раменете се опънаха. Промяната беше незабележима за страничния наблюдател, но Джудит я забеляза веднага.
— Както виждам, продължаваш да играеш с Грейсмиър — посрещна го укорно виконт Мидълтън, който наблюдаваше играта на зарове.
— Да, и тази вечер щастието беше на моя страна — отговори Себастиян, докато следеше хвърлянето на заровете и преценяваше каква сума би могъл да загуби, за да запази славата си на безгрижен глупак. Не биваше да излиза от образа, който си беше създал. Всички го смятаха за вманиачен играч, който не се притеснява от загубите, и много скоро щеше да се разпространи слухът, че се е впуснал в нова игра.
— Е, това си е твоя работа — отвърна неодобрително Хари и хвърли един жетон на постланата със сукно маса под ярката светлина на масивния полилей. — Но не забравяй какво ти казах.
— Няма да го забравя — увери го Себастиян и също хвърли един жетон. — Вече ти казах, че няма защо да се тревожиш за мен, Хари, и пак ти го повтарям. — Много му се искаше да каже повече, за да успокои искрено загрижения си приятел, да му се реваншира с известна проява на доверие, но не посмя. Приятелството беше опасно нещо. Досега беше имал само един приятел — сестра си, и двамата се задоволяваха с това. Но през последните месеци хоризонтът им се беше разширил и вече им беше трудно да остават насаме. Освен това не биваше да лъже себе си, като твърди, че новите връзки, които беше завързал, не му харесват.
След няколко игри Себастиян си тръгна и се отправи към соарето в Хартли Хаус, където се надяваше да срещне Хариет, макар че вече беше след полунощ.
Когато Себастиян влезе в салона за карти, Джудит седеше на масата за макао. По лицето на брат й се четеше разочарование: любимата му си беше тръгнала точно преди час. Джудит му се усмихна бегло и се съсредоточи изцяло върху картите. Знаеше, че брат й я наблюдава с критични очи. След това щеше да й каже дали не е направила някаква грешка и да опише играта й в детайли, тъй като имаше непогрешима памет за отделните ходове. Двамата винаги си правеха тази услуга, макар Джудит откровено да признаваше, че Себастиян е по-добрият играч.