Скоро след това Джудит наистина дойде при тях. Очите й изглеждаха уморени, а лицето й издаваше напрегнатост… много повече, отколкото след няколко часа интензивна игра. Себастиян беше готов да се закълне, че сестра му беше плакала. Предложи й чаша шампанско и тайно стисна ръката й, докато приятелките й разказваха с вълнение и гордост за първите си успехи.
— Колко спечели? — попита я Сали.
— Хиляда гвинеи — отговори Джудит, сякаш това не беше нищо. — Вече не дължа нищо на фонда, нали, Себастиян?
— Не, сметката беше уредена с Пикъринг Стрийт, ако благоволиш да си спомниш.
— Да, разбира се, спомням си.
— Какъв е този фонд? — осведоми се любопитно Сали.
— Малка тайна между мен и брат ми — отговори Джудит в напразен опит да се усмихне.
— Ще те отведа вкъщи — предложи Себастиян. — Изглеждаш изтощена.
— Наистина съм малко уморена. — Тя стана и кимна на приятелките си. — Радвам се, че постигнахте такъв успех.
— Какво стана с Чарли? — попита Сали. — Нали тази вечер щеше да играе макао?
— Мисля, че да — отговори с леко треперещ глас Джудит. — Надявам се, че и той е имал полза от общите ни уроци. — Тя помилва ръката на Себастиян. — Нямам нужда от придружител, братле. Каретата ме чака.
Себастиян разбра, че сестра му искаше да остане сама, и се подчини на желанието й. Знаеше, че щом е готова да говори, тя ще му се довери. Много скоро щеше да разбере какво я измъчва. Изпрати я до чакащата карета с герба на Карингтън на вратичката и я целуна за довиждане.
Джудит се сгуши в един ъгъл и се вслуша в равномерното трополене на обкованите с желязо колела по широката улица. Беше й студено, макар че беше завила коленете си с одеяло, а под стъпалата й имаше топла тухла. Чувстваше се леденостудена чак до костите и изтощена като никога досега, но това не беше умора на тялото, а на духа. От време на време през прозорчето влизаше лунен лъч и потапяше вътрешността на каретата в безутешна бледа светлина… Толкова безутешна и бледа като душата ми, повтаряше си Джудит и отново се отдаваше на потискащите си мисли.
Мили беше будна и я чакаше, но утешителната топлина и меката светлина в огряната от сиянието на огъня спалня не премахнаха унинието и.
— Помогнете ми да сваля тази ужасна рокля, Мили, и можете да си легнете. С останалото ще се справя сама.
Камериерката откопча безбройните копченца на вечерната роба от смарагдовозелена коприна и помогна на Джудит да свали фустата, обшита с перли. След това окачи дрехите в гардероба и излезе от стаята, след като пожела лека нощ на господарката си.
Джудит седна пред огледалото само по корсаж и тънка долна фуста и вдигна ръце, за да свали смарагдовата огърлица и обиците си. В този миг свързващата врата се отвори рязко и напълно неочаквано. На прага застана Маркъс, наметнал черния си кадифен халат. Очите му святкаха като въглени.
— Не! — извика той.
Джудит толкова се уплаши, че изпусна обицата си и тя падна със звън на тоалетната масичка.
— Какво не?
— Не, не си пожелавам да не сме се срещнали — заяви той, прекоси помещението с енергични крачки и застана зад нея. Джудит се обърна бавно и го погледна.
Маркъс сложи ръце на раменете й и вдигна лицето й към своето. Стройната, алабастрово бяла шия пулсираше топла под пръстите му.
— Не — повтори тихо той. — Ти наистина си опасна дива котка с гореща кръв и толкова остър език, че понякога ми е чудно как не се нараняваш сама, но аз никога не съм си пожелавал да не съм те срещал.
Джудит не смееше да гъкне. Погледът му се впи в очите й и по тялото й се разпространи сладка тръпка.
— А ти? — попита настойчиво Маркъс. — Ти желаеш ли го, Джудит? Кажи ми. Кажи ми истината.
Тя поклати глава, неспособна да говори. Гърлото й беше пресъхнало, пулсът й се блъскаше в топлите му длани.
— Не — пошепна най-сетне тя. — Не, аз също не го искам.
Маркъс сведе глава и завладя устата й, без да сваля ръце от раменете й. Стихийната сила на целувката му запали пламъците на чувствеността в тялото й, взриви защитните стени около душата й, унищожи слабата защита, която беше изградила, за да се предпази от разрушението на дивата му, изпепеляваща страст. Джудит се загуби напълно в целувката му, когато езикът му се плъзна в устата й, стана част от собственото й тяло и навсякъде където я докосваше, кожата й сякаш вече не беше нейна.
Без да изпуска устните й, той я вдигна на крака. Тя се подчини сляпо, вдишвайки жадно аромата на кожата му, усещайки вкуса му в устата си. Маркъс я бутна назад, докато гърбът й се опря в стената и тя потръпна от хладината й.
Едва тогава Маркъс отдели устата си от нейната. Когато я погледна, тя се удави в блестящите черни дълбини на очите му и остана да съществува само в мъничкото отражение на образа си в тъмните му ириси.