Направи само няколко крачки, когато шумът от забързани стъпки я накара да спре и да погледне назад. Когато я настигна, Бриджит беше останала почти без дъх. Преди да изскочи от къщата, камериерката бе успяла да се загърне с дълъг шал. Тя уви бързо треперещото момиче със собствената си вълнена пелерина, която носеше в ръце.
— О, мис, това е ужасно — засуети се тя около Сарина. С трепереща ръка избърса вадичките дъждовна вода, които се стичаха по бузата й. — Не мога да повярвам, че ви изхвърлиха така от дома на мисис Уинтръп. Та вие няма къде да отидете, мис. Мистър Уинтръп не може да постъпва така с вас. Нали не може, мис?
— С-с-страхувам се, че м-може, Бриджит. Завещанието на мисис Уинтръп му дава това право.
Сарина докосна с пръсти ръката на камериерката. Ледените капчици, които се стичаха по лицето й, изглеждаха също толкова студени, колкото и нежната й ръчичка.
— Т-трябва да се връщаш. В противен случай ще те уволнят, без дори да ти дадат препоръка. Хайде… вземи пелерината си… върви…
Сарина се опита да свали дрехата от себе си, но камериерката поклати отрицателно глава.
— Недейте, мис. Тя е ваша сега: Мисис Уинтръп ми подари много по-хубава пелерина за Архангеловден. Тая вече не ми трябва.
— С-с-игурна ли си? — попита неуверено Сарина, като не можеше да спре да трака със зъби.
— Разбира се, мис! — потвърди Бриджит, като кимна утвърдително с глава. — Може и да остана на работа при мистър Уинтръп, но поне ще зная, че съм сторила всичко, което е по силите ми, за вас.
— Благодаря ти, Бриджит. Ти си истинска приятелка — прошепна Сарина с насълзени очи. — Никога няма да те забравя.
— Мистър Джаспър ни накара да преместим картините ви в килера под стълбите, като чу какво възнамерява да направи с тях мистър Уинтръп — уведоми я бързо Бриджит. — Каза, че не му пука да излъже господаря си. Щял просто да уведоми мистър Уинтръп, че картините ви са изпратени в някоя галерия, ама не знае в коя. Вие само трябва да намерите начин да си ги приберете, мис. На всяка цена трябва да намерите начин!
— В-всички вие поемате огромен риск, като правите това — заекна Сарина, трогната от току-що чутото. — Не трябва да се излагате на опасност, като се опитвате да ми помогнете. Отивам на пристанището, където ще се опитам да намеря начин да стигна до Чарлстън. Така че може и никога да не успея да се върна за тях.
— Няма значение, мис, ние ще ги пазим скрити. Това ще е малкото ни отмъщение за всичко, което мистър Уинтръп ви причини.
— Хайде, трябва да се връщаш — настоя Сарина, като побутна леко прислужничката, подканяйки я да върви, — преди Алистър да е забелязал, че разговаряш с мен.
В неочакван пристъп на чувства камериерката избухна в ридания и обгърна с ръце Сарина.
— Бог да ви благослови, мис! — прошепна тя, като продължаваше да хлипа.
Погледите на двете жени, премрежени от сълзите, се срещнаха.
— Винаги сте била мила и добра с нас! Ще броим с мъка дните, докато този противен мистър Уинтръп си получи заслуженото.
Като продължаваше да ридае горчиво, Бриджит се затича обратно към къщата. Дългата й черна пола се развяваше около краката й, изпод които хвърчаха пръски вода от дълбоките локви, през които газеше.
Сарина скри глава под вълнената пелерина и се сгуши в топлата дреха, като търсеше защита от изливащия се отгоре й дъжд. Дрехите й вече бяха прогизнали. Пелерината щеше единствено да намали неудобството й от проливния дъжд и бръснещия вятър, но не и да я стопли. Въпреки всичко, тя бе безкрайно благодарна за жеста на камериерката, който бе стоплил поне душата й. С всяка минута времето като че ли ставаше по-студено и по-студено.
Сарина с изненада осъзна, че я е обсебило някакво странно безразличие след скандала й с Уинтръп. Това донякъде й помагаше да приема по-спокойно сегашното си положение. Вече не мислеше за студа и за факта, че няма топли дрехи и храна. Вместо това просто си повтаряше, че не бива да спира нито за миг. Всичко, което трябваше да прави, бе да слага единия си крак пред другия и да продължава напред. Окуражена от тази проста логика, девойката скоро се озова пред моста над Темза, който водеше към Саутуърк2.
Бурята продължаваше да вилнее над града, като превръщаше вечерния здрач в непрогледна тъма. Но дори и в този зловещ сумрак Сарина все още можеше да различи тук-таме някой кораб, движещ се нагоре по реката в търсене на удобно място за пристан. Очите й се взираха в тъмнината с надежда да съзрат високите мачти, които отличаваха големите мореплавателни кораби от малките рибарски лодки. Още като дете, когато със семейството си посещаваше чичо си в Чарлстън, тя имаше възможност да се любува с истинска детска радост на различните морски съдове, които грациозно пореха синьо-зелените води. Докато чичо й ловеше риба, тя седеше до него на кея с блокче за рисуване в ръка. Той обясняваше на малкото момиче по какво се познават различните кораби, а тя пресъздаваше чутото в рисунки. Дори и сега, Сарина ясно си спомняше всичко, което бе научила от чичо си през часовете, прекарани с него в Чарлстън.