— Ами да — съгласи се капитан Съливан и прокара замислено ръка по гъсто наболата си брада. — Той притежава собствен кораб… но, доколкото знам, никога не взема пътници на борда.
Сарина потърка с пръст чело. Правилно ли чу името? Тя бе толкова уморена, че съзнанието, също както и езикът й, отказваше да се подчинява.
— Бърмингам ли казахте?
Капитан Съливан я погледна с любопитство.
— Познавате ли капитан Бърмингам, мис?
— Ако е член на семейство Бърмингам, което живее край Чарлстън, то значи го познавам — отвърна тя задъхано.
— Става дума за капитан Борегар Бърмингам — собственикът на „Дързост“ — поясни капитан Съливан. — Познавате ли го?
Силите на Сарина бяха на ръба на изчерпването и тя едва успя да отговори на въпроса му.
— Преди да почине… баща ми имаше частно училище. В него преподаваше на децата на земевладелците и търговците, които живееха в района. — Момичето едва успяваше да контролира накъсаната си реч. — По това време… Борегар Бърмингам беше един от учениците му. Семействата ни бяха близки… както и с това на чичо му, Джефри Бърмингам.
— В такъв случай, ако капитан Бърмингам си спомни за вас, може и да се смили и да ви качи на кораба си — изръмжа капитанът, като продължаваше да търка с пръсти гъсто наболата си брада.
Капитан Съливан извърна глава към вратата, след което каза на беззъбия плешив моряк:
— Придружи госпожицата до кораба „Дързост“, като внимаваш да не й се случи нищо. Кажи на Бърмингам, че ми е задължен, а следващият път, когато го видя, ще го черпя халба бира.
— Разбрано, капитане — Беззъба усмивка озари лицето на моряка. — За мен ще бъде чест и удоволствие да се погрижа за госпожицата и да я придружа до кораба на капитан Бърмингам.
Когато Сарина и Муун напуснаха таверната, навън вече бе тъмно като в рог. Вятърът беше спрял. Гъста мъгла се спускаше бавно над града. Виждаха се призрачните силуети на корабите, закотвени покрай брега. Зловещи металически звуци отекваха в нощта откъм реката, над която на талази се стелеше непрогледна мъгла. Муун бързо напредваше през тъмнината, като от време на време спираше, за да даде възможност на изтощеното момиче да го настигне. Сарина не виждаше нищо около себе си. Не чувстваше и краката си. Пръстите й бяха вкочанени и сякаш издялани от лед. Беше толкова уморена, че с мъка успяваше да влачи прогизналите си пантофки по калдъръма. Олюляваше се при всяка крачка, като едва успяваше да запази равновесие. Най-накрая съзря високите мачти на кораб, показал се изведнъж от мъглата.
Муун я погледна през рамо, като посочи към кораба:
— Обзалагам се, че никога не сте се качвали на кораб като този на капитан Бърмингам. Това е то преуспяваща търговска фрегата! Малко могат да се мерят с нея. И можеш ли да си представиш, малката ми! Тоя я купи сам-самичък и плати за нея в кожи, скъпоценности и всякакви такива, след като се върна от Русия преди няколко години. Доколкото чух, скоро пак е плавал из Балтийско море, като е стигнал чак до Санкт Петербург. Този път, казват, е донесъл още повече скъпоценности. Носят се дори слухове, че е влязъл в контакт с директора на Източноиндийската корабна компания, от когото е получил коприна, диаманти, нефрити и пари срещу част от съкровищата, които е донесъл от Русия. Сега е тук, за да купи още стока за търговците в Чарлстън. Това обяснява защо не вози пътници. Та кой ще се навие да качи на кораба си някой, когато пренася такива съкровища? Но да се надяваме, че капитанът ще направи изключение за теб, малката.
Сарина не бе способна дори да пророни и дума. Приближиха кораба, който стоеше на пристан до кея. Размерите на големия тримачтов съд правеха другите около него да изглеждат като джуджета. Ала точно сега Сарина не можеше да се впечатли от нищо. Силите й я напуснаха, чувствата й се притъпиха, съзнанието й се замъгли. Всяка стъпка беше мъчение, на което тя не можеше да издържа повече. Всичко, което искаше, бе да затвори очи и да заспи.
Муун се спря пред подвижното мостче на кораба и помоли пазача за разрешение да се качат на борда. Гласът му прозвуча далечно и глухо на Сарина. Вече не чувстваше краката си. В следващия момент те се подгънаха леко и тялото й политна назад. Сякаш времето спря. Главата й докосна паважа и тя усети тъпа болка. До слуха й достигнаха уплашени мъжки гласове. Измина цяла вечност! Здрави ръце я вдигнаха и я понесоха нанякъде. В следващия миг всичко се завъртя около нея. Последва тъмнина, сякаш бе затворена в черна гробница. Въздухът не и достигаше. Стори й се, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква тъмна бездна. След това всичко изчезна от съзнанието й.