— Чаша бренди, ако капитанът разполага е такова — отвърна вместо нея Хауърд Ръд, като го погледна през рамо.
— Не желаем нищо — натърти Алистър и стрелна с присвити очи адвоката. Това, че бяха нахлули в територията на страховития морски капитан, видимо изнервяше Хауърд Ръд. — Дошли сме съвсем за малко.
— Аз искам чаша чай, Джаспър — каза натъртено Сарина, за да им даде да разберат, че икономът се е обърнал към нея и че тя взема решенията в тази къща.
Въпреки че бе имала на разположение няколко минути, за да се овладее и да подреди мислите си, Сарина не беше очаквала внезапната вълна на погнуса и гадене, която я обля при вида на двамата мъже. Не ги беше виждала почти година, но времето явно не бе успяло да заличи ужасните й спомени. Изобщо не съжаляваше, че при последната им свада съпругът й бе сграбчил Алистър за ревера и го беше хвърлил в Темза. Искаше й се и сега Бо да е тук, за да бди над нея с обичайната си грижовност.
Алистър изглеждаше отслабнал. Под очите му имаше тъмни кръгове, а дрехите му бяха изпомачкани и раздърпани. Видът на закръгления адвокат бе също толкова отблъскващ. Гъстата червена мрежа от спукани капиляри като че ли правеше огромния му месест нос още по-противен от преди, а очите му бяха кръвясали и насълзени, сякаш страдаше от някаква алергия или от тежък махмурлук.
Сарина неохотно ги покани да седнат срещу нея, полагайки искрени усилия да се държи учтиво. Единствената причина да ги допусне в къщата, беше желанието й да узнае какво са замислили, а най-добрият начин да го стори колкото може по-бързо, бе да прояви поне зрънце приветливост.
— Моля да ми простите изненадата, господа. Вярвам можете да разберете, че посещението ви е напълно неочаквано за мен. Всъщност вие сте последните хора, които предвиждах да срещна днес.
Дебелите устни на Алистър се извиха в мазна усмивка.
— О, несъмнено, скъпо мое момиче. Искрено се извинявам, ако сме те стреснали с ненадейната си поява. Но след като изминахме целия този път, за да те видим, нямахме търпение да чакаме и миг повече. Корабът ни пристигна едва тази сутрин и ние побързахме да тръгнем насам колкото може по-бър…
В този миг в салони влезе Бриджит, която изглеждаше много хубава в чистата си черна рокля, блестящата от белота престилка и бялата си дантелена шапчица. Отиде право при своята господарка, без да погледне в очите нито един от двамата мъже, но въпреки това почувства изненадата им и силното смущение на адвоката. Чашата чай, заедно със захарницата и обичайната каничка сметана, беше поднесена на Сарина. После Бриджит разстла една салфетка върху коленете на своята господарка и мълчаливо се оттегли с достойнство, което й спечели одобрителната усмивка на застаналия до прага Джаспър.
— Казвахте, че идвате направо от кораба — напомни Сарина на Алистър, когато забеляза, че му е трудно да се съвземе от изумлението си да види Бриджит в нейната къща. — С каква цел?
— Да ви поискаме прошка, мадам — намеси се Ръд, като стрелна с поглед Алистър, сякаш търсеше потвърждение на думите си. — Нали така? По време на цялото пътуване мистър Уинтръп говореше само за това колко зле се е отнесъл с вас. Измъчват го угризения. Сигурен съм, че няма да съжалявате, ако го изслушате, мадам.
Алистър все още се мъчеше да овладее гнева си от откритието, че не само Джаспър, но и Бриджит са сред прислугата на Бърмингам. Той посочи с глава невъзмутимия иконом и попита Сарина:
— Колко още слуги са пристигнали с него?
— Всички — отвърна Сарина без колебание и не пропусна да забележи как лицето на някогашния й мъчител почервенява от ярост. Доволна от това малко отмъщение, тя заби ножа още по-дълбоко. — Съпругът ми им даде парите за пътуването, но те бездруго вече планираха да ви напуснат.
Алистър махна с ръка към противоположния край на къщата.
— Те ли донесоха картината, която виси в кабинета на съпруга ти?
— Разбира се — кимна тя с огромно задоволство и продължи да го човърка: — Всъщност, те донесоха всички мои картини, пет от които вече са продадени на доста добра цена… двадесет и шест хиляди долара, ако трябва да бъда точна.
Ръд внезапно се задави и се закашля.
— Чаша вода — помоли той иконома. — Трябва ми чаша вода.
— Добре ли сте? — попита го Сарина с престорена загриженост. Адвокатът прочисти гърло и успя да каже задавено:
— Ще бъда, когато получа чаша вода.
Алистър беше изпаднал в мълчалива ярост. Очевидно бе, че планът им да подмамят Сарина с обещанието да й върнат картините, беше неосъществим, защото платната вече бяха у нея. Но това, което го вбесяваше най-много, бе мисълта колко пари можеха да имат… ако не беше Джаспър. Трябваше да извие врата на този проклет иконом!