Дъждът се усилваше, обвивайки града в тежка сива пелена. Затова Бо веднага слезе в капитанската каюта, за да вземе моряшката си мушама. Вътре бе толкова тъмно, че трябваше да запали лампа и да я постави пода току до отвореното чекмедже на скрина, за да може да вижда какво има вътре. Докато търсеше мушамата, погледът му попадна на нещо като голям бял вързоп, натикан чак в дъното на чекмеджето. Той го измъкна и с изненада откри, че вързопът всъщност представлява чаршаф, очевидно взет от собствената му койка, който беше напръскан с тъмни петна, наподобяващи засъхнала кръв. В чаршафа бе увита женска нощница. Бо я разпозна веднага — беше неговата любима нощница на Сарина. По нея също имаше кръв, но и други, жълтеникави петна, които с времето бяха станали корави. Не му отне повече от секунда да проумее какво държи в ръцете си. Беше смаян. Това бе неопровержимото доказателство, че наистина е отнел целомъдрието на съпругата си докато е бил в треска, а ето че Сарина го беше скрила от него, твърдо решена за нищо на света да не го кара да се обвързва с нея против волята си. Ако тогава в главата му не бе изплувал неясният, объркан спомен за онази нощ, тя… заедно с тяхното бебе… щеше да напусне живота му завинаги, ей така, заради едната чест и гордост.
Сълзи замъглиха погледа на Бо при мисълта какво би правил, ако наистина го беше сторила. Като изключим страха му, че някой, бил той Алистър Уинтръп, Хауърд Ръд или друг някой негодник, би могъл да я нарани или дори убие, той се чувстваше напълно щастлив със своята съпруга. Не искаше даже да си представя ужаса и болката, които щяха да го измъчват, ако двамата с нея не бяха изяснили помежду си въпроса за своя брак й за нейната бременност.
Бо погледна койката си — мястото, където я бе лишил от девствеността й. Навярно й бе причинил силна болка, но… но как би могъл да съжалява за стореното, след като сега Маркъс беше гордостта на живота му, а Сарина — неговата голяма, истинска любов? При самата мисъл за съпругата и сина му сърцето му се изпълни е радост и с непреодолим копнеж да се върне при тях час по-скоро.
Той се уви в мушамата, изтича до каютата на помощника си и потропа с юмрук на вратата.
— Ей, помощник, жив ли си?
— Ъъъ… да, капитане — долетя отвътре сънен глас. — Работих почти до сутринта и май съм се успал.
— Е, ставай вече. Бриджит отива в Хартхейвън и очаква да се присъединиш към нея веднага щом приключим тук. А като гледам колко работа ни чака, това ще стане чак довечера, ако не побързаш.
— Идвам! Идвам! — извика Стивън вече доста по-оживено.
Сарина полагаше огромни усилия да мисли за каквото и да е друго, само не за бурята. Беше изпратила Вира в Хартхейвън, уверявайки я, че тя и бебето ще дойдат веднага щом капитанът се върне от кораба. Кърмеше Маркъс, говореше му всевъзможни неща, а когато той заспеше, се опитваше да чете, но без особен успех. С напредването на следобеда свирепият вой на вятъра край къщата ставаше все по-силен. Зловещият звук я караше да трепери и да си повтаря отново и отново, че Бо ще се върне съвсем скоро и че въпреки стихията навън няма от какво да се бои, защото е защитена от здравите, дебели стени на къщата. Но колкото и да се мъчеше, Сарина не можеше да намери покой. Щеше да се почувства в безопасност едва когато съпругът й се върне и я вземе отново в прегръдките си.
Но Бо се бавеше и тя обикаляше тревожно из кабинета, като час по час поглеждаше часовника. Макар да знаеше колко силен, способен и опитен е нейният съпруг, не можеше да не се безпокои за него и да не копнее за присъствието му. Нуждаеше се от него. Той и само той бе в състояние да я приласкае и да успокои страховете й.
Джаспър дойде при нея и я подкани да се приготвя за отпътуване. Мисълта да тръгне без Бо ужасяваше Сарина, но нямаше как да откаже и да изложи на опасност мъжете, които несъмнено щяха да се почувстват длъжни да останат с нея. Яркият спомен за бурята, в която бяха загинали родителите й, също я караше да склони. С натежало сърце тя се заизкачва към спалнята, за да вземе сина си и чантата, която бе приготвила за него.
Когато прегърна Маркъс и вдигна чантата със свободната си ръка, бебето изхлипа и Сарина се спря, за да го намести по-удобно в скута си. Но то вдигна ръчички към гърдите й, за да покаже, че е гладно. Нищо няма да стане, ако се забавя с няколко минути, реши тя и понечи да развърже корсажа си. В този момент входната врата се затръшна шумно.