— Какво слънце?
Алистър понечи да се озъби на адвоката, но болката при опита му да разтегли устни, го накара тутакси да съжали.
— Няма значение, тъпако! Помогни ми да вляза обратно вътре. Целият съм вир-вода.
— Е, поне вече не гориш — измърмори Ръд, спусна се по стълбите и услужливо предложи помощта си на своя обгорен другар. Когато стигнаха до къщата, дрехите им бяха вече подгизнали, а под краката им се образуваха локви. Намокрен, мраморният под стана твърде опасен. Двамата запристъпваха предпазливо, като непрекъснато се хлъзгаха и залитаха, размахвайки ръце в опит да запазят равновесие. Въпреки че едва се държеше на крака, Алистър смогна да се добере до най-близкия стол и да се стовари върху него. Ръд от своя страна отиде до масата, където бе оставил фенера си и се върна с него, за да огледа раните на своя приятел. Беше по-лошо, отколкото предполагаше — цялата дясна половина от лицето му бе буквално опечена. Жива плът се показваше изпод коравите, черни люспи, останали от кожата му. Ръд силно се съмняваше, че на Алистър някога отново ще му се наложи да бръсне тази част от лицето си.
С погнусена гримаса той измъкна носната си кърпа от джоба си, изцеди водата от нея и се помъчи да отмахне овъглените люспици. Но единственото, което постигна, бе да изтръгне един болезнен крясък от гърдите на своя партньор.
— Лицето ми изгоря, по дяволите! — изрева Алистър. — Проклетата кучка изгори и него, и половината ми тяло!
— Поне ухото ти вече не кърви — опита се да го утеши адвокатът, като огледа е отвращение обгореното чуканче. Ако някой видеше само десния профил на приятеля му, трудно щеше да каже, че това е човешко същество.
Гняв задави гласа на Алистър.
— Проклятие, та аз вече забравих за ухото — толкова ме боли всичко останало!
Ръд отстъпи крачка назад и се взря в него. От дясната половина на дрехите му бяха останали само овъглени ивици, прилепнали към кокалестото му тяло, което бе силно опърлено. По-голямата част от косата му бе изгоряла до корен, а веждите му просто липсваха. Окаяният му вид накара адвоката да се потрепери.
— Сигурен ли си, че все още искаш да я гоним?
— Върви да намериш нещо, с което да превържа раните си! — изръмжа Алистър.
— Капитанът може да се върне всеки момент — опита се да го вразуми Ръд.
— По-вероятно е да изчака дъждът да намалее.
— По всичко личи, че това няма да стане скоро. Според мен е най-добре да си тръгваме, докато все още можем.
— Не! Дори това да е последното нещо в живота ми, аз ще убия тая кучка, па макар и е последния си дъх.
— Нищо чудно наистина да й е последния — мрачно отбеляза адвокатът. — Очевидно е, че тя успя да ни надхитри.
— Не е вярно.
Съучастникът му най-накрая отстъпи.
— Ще ида да потърся нещо за раните ти — въздъхна той и се запъти към кухнята, като внимаваше да не се подхлъзне и оставяше след себе си мокра диря. Щом влезе в кухнята, Ръд вдигна фенера високо над главата си, за да освети пътя към килера. Обичайно бе мехлеми и всякакви други лекарства да се държат в кухнята, където най-често се случваше някой да се изгори или нарани. Затова се надяваше търсенето му да се увенчае с успех. Но първо щеше да долепи ухо до вратата на килера, за да се увери, че двамата мъже вътре все още са в безсъзнание и няма да го нападнат.
На минаване покрай вратата, водеща към трапезарията, лъчът на фенера му попадна върху нещо вътре, което го накара да настръхне. Той се извърна със стреснато възклицание и се озова лице в лице със Сарина, която стискаше в ръка железен ръжен и вече бе замахнала с все сила. Ръд вдигна ръка да се предпази, но беше късно. Ужасеният му вик секна рязко в мига, в който желязото се стовари върху темето му. Остра болка разцепи главата му. Той политна напред и падна на колене, изтървайки фенера на земята. Ръцете му се протегнаха и сграбчиха полите на Сарина. Но ръженът изсвистя отново и го простря на пода. Всичко пред очите му потъна в черен мрак, в който проблясваше само един тънък лъч светлина. Третият удар обаче угаси и него.
— Ръд! — долетя откъм предната част на къщата паническият рев на Алистър.
С изненадващо за самата нея спокойствие Сарина остави ръжена до неподвижното тяло на адвоката и вдигна фенера от земята. Сетне прекоси без да бърза трапезарията, вперила поглед в снопа светлина, който стигаше чак до централния салон.
— Помислих, че ти се е случило нещо — каза Алистър с въздишка на облекчение, когато видя приближаващия се лъч на фенера. — Чух те да викаш. — Другарят му обаче продължаваше да мълчи и той се надигна с усилие от пейката, обладан от тревога. — Ръд? Ти ли си, Ръд? Защо не ми отговаряш?