Алистър понечи да кимне, но болката от това движение го накара да потрепери.
— Исках да те убия. Всичко щеше да стане съвсем чисто, ако не се беше омъжила за капитана. Нямаше да имаш законни наследници и цялото богатство на Лидия оставаше за мен — изпъшка той. — Когато съпругът ти размаха онова брачно свидетелство пред лицето ми, помислих, че съм загубен. Но аз не съм човек, който се предава толкова лесно. Последвах те до тук. Възнамерявахме да те отведем обратно в Англия, да те затворим в къщата на Лидия и след като поемем настойничеството над теб, да те тъпчем с разни отвари, докато отслабнеш и загубиш разсъдъка си. Естествено, щяхме да те принудим да подпишеш завещание, в което ми оставяш всичко. Щяхме да ти позволяваме да приемаш посетители — съседи, някои от старите приятели на Лидия, които те познават… Щяхме дори да наемем медицинска сестра да се грижи за теб. Изобщо, никой нямаше да заподозре, че те убиваме с бавно действаща отрова. И накрая щяхме да те погребем.
— Не мислиш ли, че съпругът ми щеше да ме потърси?
— О, бяхме готови да платим на някой наемен убиец, за да ликвидира проклетото копеле още преди кракът му да е стъпил на английска земя. Щеше да изглежда като нещастен случай. Никой нямаше да скърби за него кой знае колко.
— Планирали сте всичко — замислено каза Сарина. — Само че като изключим смъртта на Лидия, планът ви ще остане неосъществен.
Алистър и сам бе достигнал до същия извод, но не можа да сдържи злорадата си усмивка.
— Поне ти ще умреш
— Ръд помогна ли ти да убиеш Лидия? — попита Сарина. Навярно все пак бе имала напълно основателна причина да не се доверява на адвоката още от самото начало.
— Ръд не знаеше нищо за това. Той стана мой съучастник чак след убийството на един друг човек. И досега няма представа, че аз съм отровил Лидия. Но когато му предложих половината от наследството, нямаше как да откаже, защото и той изпитва същата отчаяна нужда от средства. Доста си пада по брендито… и по други неща, които струват пари. Или трябва да кажа „си падаше“? Наистина ли смятащ, че си го убила?
— Не знам, но няма да може да ти помогне, ако това имаш предвид. — Сарина наклони замислено глава. — Чух те да казваш, че си убил Уилсън, защото той се е опитвал да убие мен. Тази ли беше причината наистина?
— Както каза Ръд, Уилсън трябваше да умре — призна Алистър. — Бяха му платили да те убие, за да отмъсти на съпруга ти.
— Платили са му, казваш. Но Уилсън, струва ми се, имаше достатъчна причина и сам да подири мъст, без някой да го подтиква.
Алистър се намръщи и се олюля леко, преди да й отговори.
— Хората нерядко убиват за отмъщение. Но в случая с Уилсън имаше не само съучастник, а и трети човек, който разполагаше с достатъчно пари, за да насърчи двамата да свършат тази работа.
— Знаеш ли имената на тези хора?
— Мъжът, когото чух да съветва Уилсън да се покрие за известно време, беше Франк Лестър. Изглежда двамата са идвали тук и са се опитали да те убият. Франк се хвалеше, че те бил блъснал по стълбите върху съпруга ти.
— Но как са могли да говорят за това толкова непредпазливо, когато е имало опасност да бъдат подслушани?
Алистър отново трепна. Как му се искаше да пийне малко бренди! Имаше чувството, че би могъл да изгълта цяло буре, само и само да потисне тази ужасна болка.
— Бяхме наели стая в една странноприемница — доста мизерна, но по-добра не можехме да си позволим. През отвора на комина се чуваха гласове, идващи от съседната стая, и ние се заслушахме. Представи си изненадата ми — току-що бях пристигнал в Чарлстън и първото име, което чух да се обсъжда, бе твоето. В първия момент си помислих, че сънувам.
— Говореше се, че Уилсън се държал доста подозрително с непознатите, защото беше издирван от твърде много хора. Как те е допуснал толкова близо до себе си, та чак да успееш да го намушкаш?
Подутите му устни помръднаха лекичко в нещо като ехидна усмивка.
— Срещнахме го още на слизане от кораба и когато го попитахме за странноприемница, Уилсън ни посочи тази, в която сам бе отседнал. Естествено, той си знаеше, че го търсят, затова през повечето време се криеше в стаята си и излизаше само по тъмно. След като подслушахме разговора му с Франк Лестър, една вечер се приближихме до него на пристанището под предлог, че искаме да ни упъти. Той изобщо не се усъмни в нас, защото знаеше, че сме англичани и нямаме нищо общо с местните.
Сарина посочи пистолета в ръката му.
— С това ли възнамеряваш да ме убиеш, или си намислил нещо по-специално?
— Мисля, че няма никакво значение как ще те убия. След като се намирам в това състояние и не мога да разчитам на Ръд, се налага да забравя за отвеждането ти в Англия. Мога само да се надявам, че след като сега те убия, ще успея някак си да събера поне част от наследството, преди съпругът ти да прати хората си в Англия да ми отмъстят. — Алистър потръпна от болка и насочи пистолета право към сърцето й. — Не мога да кажа, че ми беше приятно да те познавам.