Високи мъжки гласове, примесени с женски кикот, изпълниха коридора при влизането на неочакваните посетители. Преди още Сарина да разбере кои са, двама мъже нахлуха в гостната, следвани от притеснения иконом.
— Ужасно съжалявам, мис — извини се Джаспър с безпокойство, изписано на застаряващото му лице. — Щях да ви известя за пристигането на мистър Уинтръп и мистър Ръд, но те не ми дадоха възможност.
— Не се притеснявай, Джаспър. Всичко е наред — увери го Сарина. Пристъпи напред с престорено спокойствие, като се опитваше да скрие треперещите си ръце в гънките на полата си. Познаваше твърде добре единствения роднина на Лидия, въпреки че винаги, когато Алистър Уинтръп посещаваше леля си, настояваше да остане насаме с нея. Той бе висок и мършав и при всяко движение изглеждаше, сякаш ще се разглоби. Погледнат в профил, тънкият му нос се губеше на фона на широката му и остро издадена напред брадичка. В никакъв случай не можеше да се каже, че в него има нещо мъжествено, но безспорно пръскаше огромни суми, за да поддържа външността си. И сега бе облечен в крещящо модни дрехи, напълно лишени от всякаква мяра за благоприличие.
Спътникът му, Хауърд Ръд, бе висок колкото него, но големият му корем сякаш вървеше крачка напред. Издутите му ноздри бяха набраздени от сини венички, а лявата му буза бе белязана с малък червеникав белег. Въпреки че Сарина не го бе виждала от няколко години, тя ясно си спомняше как бе наблюдавала същия този адвокат, докато той чакаше да се срещне с настойницата й. Никога нямаше да забрави лукавия му поглед, който тайничко изучаваше всяка по-скъпа вещ в къщата. Пламъчетата, който проблясваха в очите му, издаваха алчност и караха Сарина да потреперва при мисълта, че може да задигне нещо ценно. За нея бе трудно да повярва, че Лидия все още му се доверява, тъй като дори и сега от Хауърд Ръд лъхаше на силен концентрат — доказателство, че отделя твърде голямо внимание на алкохола.
— Мистър Уинтръп е винаги добре дошъл тук, Джаспър — кротко обясни Сарина на иконома.
Лидия винаги се бе старала да приема учтиво племенника си, дори и когато визитите му бяха неочаквани — по време на вечеря или когато имаха гости. Старата дама безспорно би желала и Сарина да постъпва така.
— А и мистър Ръд, разбира се, е…
Рязък ироничен смях я прекъсна и Алистър се приближи наперено към нея. В очите му проблясваха злобни пламъчета. Странната му, сякаш разглобена походка, накара Сарина да се зачуди дали този човек въобще има кости в тялото си.
— Колко любезно от ваша страна, мис Кендал — благодари той с подигравателна гримаса на уста. — Наистина, колко мило от ваша страна.
Сарина се опита да се стегне. Съзнаваше, че това, което ще последва, каквото и да е то, в никакъв случай няма да е приятно. Въпреки че предишните им срещи винаги бяха твърде кратки, Сарина бе успяла да си изгради твърде ниско мнение за Алистър Уинтръп. Малкото време, прекарано с него, й бе достатъчно да разбере, че има насреща си самохвалко и безделник. Нещо повече, той никога не показваше и най-малко уважение дори към собствената си леля. Въпреки че Лидия никога не бе споменавала причините за неочакваните посещения на племенника си, Сарина често го бе виждала да напуска стаята й, броейки току-що получените от нея пари. Понякога обаче се случваше да излиза с нервна крачка и да ругае грубо нечовешката стиснатост на леля си. Впрочем същата сцена се бе разиграла само преди няколко дни. Като се вземат предвид тези обстоятелства, за Сарина бе изключително трудно да запази добрия си тон и любезни обноски.
Алистър застана пред нея и посочи с бледата си космата ръка към адвоката.
— Кажи й! — изкомандва той.
Хауърд Ръд избърса с ръка вечно влажните си червени устни и пристъпи с готовност напред. Но преди да успее да промълви нещо, в гостната влезе неприлично облечена млада жена. Около врата й бе преметната боа от ярко оцветени пера. Гърдите бяха щедро разголени от дълбокото деколте, а прилепналата по тялото рокля недискретно подчертаваше бедрата й. Цветът на косата й едва ли съществуваше в природата — тя бе вдигната високо нагоре и стегната със златни пръстени. Плътен черен грим подчертаваше кафявите й очи, а на дясната буза, обилно покрита с руж, имаше изкуствена бенка. Същият руж понастоящем можеше да се открие и върху бялата яка на Алистър.
Жената се притисна към спътника си и с писклив глас изчурулика:
— О, Ал, не бъди лош с мен и не ме карай да чакам сама в другата стая — примоли се тя, привидно нацупена. Прокара разсеяно ръка по сакото му, като не преставаше да пърха с черните си мигли. — Знаеш ли, Ал, никога не съм била в толкова страшна къща, ама добрите обноски ги подушвам отдалече. Ето, тук например, защо прислугата не ми предложи да поседна и да изпия чаша чай, докато чакам? Моля те, не мога ли да остана при теб? Моля те! Просто не си представям да остана сама в тази огромна стара стая. Тръпки ме побиват само като си помисля, че покойната ти леля доскоро е бродила из тази къща.