Адвокатът спря за момент, за да събере мислите си, преди да направи обобщаващото заключение.
— Следователно истинският собственик на картините, както и на средствата придобити чрез тях, не е никой друг, а мисис Лидия Уинтръп.
Сарина се изпълни с гняв. Ала трябваше да признае, че адвокатът е прав за всичко с изключение на последното. Единствено талантът й бе причина за успеха на картините й, пресъздаващи всекидневието на хората, прекрасни морски пейзажи, както и натюрморти. Пастелите, боите и платната не са нищо, докато ръката на художника не се докосне до тях и не ги претвори в картини. Лидия просто съзнаваше, че творбите на младо момиче като нея едва ли ще се приемат сериозно от богатите ценители. Това бе и единствената причина, поради която настояваше Сарина да запази анонимността си.
— Лидия държеше тези пари на нейната сметка, но те бяха определени за мен — възрази Сарина, но думите й прозвучаха неубедително дори и в нейните уши. — Нямаше нужда от отделна сметка. А сега, когато трябва да отплавам за Чарлстън, аз ще се нуждая от тези пари, за да си купя билет.
— Дори и да бяха на отделна сметка, това не би имало голямо значение — обясни Алистър. — Леля ми беше твоя настойница и като такава всичко твое й принадлежеше — ухили се той самодоволно и допълни: — А сега принадлежи на мен.
— О, скъпи, погледни това — изчурулика Сибил, която току-що влетя в стаята. Беше се загърнала в официална вечерна пелерина от фина червена коприна, богато украсена с дантели по краищата и отпред, където леко се прихлупваше. — Не е ли просто прекрасна, Ал?
Въпреки че я опъваше почти до скъсване по ръбовете, Сибил се завъртя на пръсти, като по този начин искаше да привлече вниманието върху новата си придобивка. Роклята, която вървеше в комплект с пелерината, бе твърде тясна за фигурата й.
— Горе е пълно с прекрасни дрехи. През целия си живот не съм виждала подобно нещо. Всичко е чудесно! Шапчици! Пантофки! Куп пелерини! Фино бельо!
Сибил прокара изкусително ръка по тялото си и изчурулика:
— Е, как ме намирате в новата ми пелерина?
— Вярвам, че ще успееш да зашиеш роклята по шевовете, след като я съблечеш! — иронично подметна Сарина.
— Ал! — тропна с крак Сибил. — Нима ще й позволиш да ми говори така!
Алистър се почувства виновен, тъй като същото бе хрумнало и на него, докато гледаше надарената си метреса да подскача нагоре-надолу из стаята. Яркото й червило и обилно покритите й с руж бузи контрастираха грозно с приятния нежен цвят на пелерината. Планът му да си отмъсти по този начин на Сарина за самонадеяността й бе тотално пропаднал. Очевидно Сибил не би могла да носи никоя от дрехите на мис Кендал без преправяне, с изключение може би на пелерините и зимните й палта.
Погледът му отново се спря на нежното тяло на младото момиче и похотливо обходи формите й, деликатно подчертани от черната траурна рокля. Гърбът й бе изпънат, а високо вдигнатата глава подсилваше още повече величественото й излъчване. Младото момиче наподобяваше прекрасна руса богиня, пред която Сибил направо се губеше.
Усетила пронизващия му поглед, Сарина на свой ред притеснено се взря в него. Дебелите ме устни, издадени напред в мазна гримаса, я накараха да потрепери. Още преди да се приближи към нея с разглобената си походка, Сарина осъзна, че това, което се върти в главата на този мъж, не би се харесало на нито едно почтено момиче.
— Не се натъжавай прекалено, Сарина — прошепна й Алистър. В следващия миг той бе зад нея, прокара ръка по косата й и с едно движение я освободи от фибите, така че русите къдрици се спуснаха по раменете на момичето. — Може и да намеря местенце в къщата си за теб. Вярвам, че ще можем да измислим нещо. Дори вярвам, че можем да станем много близки, даже интимни приятели — добави той.
Въпреки че очите му останаха ледено студени, Алистър прокара ръка по дългите копринени къдрици, които като воал се спускаха по вече оформените гърди на девойката.
Сарина парира недискретната му атака, като с все сила отблъсна ръцете му настрана.
— Гнусен червей — изсъска тя. — Нима наистина вярваш, че бих имала каквито и да е интимни отношения с теб? Осмеляваш се да идваш тук и да се държиш като истински благородник, заслужаващ уважение. А в действителност не си нищо повече от един жалък червей, изпълзял от тъмна и влажна дупка, който се домогва до мен. По-скоро бих умряла, отколкото да остана тук под твоята опека!