В очите на Алистър проблеснаха гневни искри при тези обиди, а лицето му стана моравочервено от яд. Замахна с ръка, готов да я стовари върху Сарина, но Хауърд успя да се намеси и да го възпре.
— Не прави глупости! Само един белег и тя ще има доказателство срещу теб, когато отиде да се оплаква пред властите — предупреди го компетентно адвокатът. — По-добре я остави да си върви без излишни усложнения.
Думите му не постигнаха желания резултат над Алистър, който целият трепереше от гняв. Измина доста време, докато успее да овладее нервите си и да се изскубне от ръцете на адвоката.
— Махай се, кучко! — изрева той. — Въобще не си заслужава да си хабя нервите, като се опитвам да те науча на малко обноски!
— С удоволствие си стягам нещата и се махам — прошепна Сарина, като едва успяваше да си поеме дъх от нерви.
— Няма да си стягаш нищо — изкрещя насреща й Алистър. — Махаш се веднага!
В следващия миг той я сграбчи за раменете и я изтласка грубо в коридора. Джаспър стоеше там и от почтително разстояние смаяно наблюдаваше разиграващата се сцена. След кратко колебание икономът несигурно промълви:
— Моля ви, сър…
— Сега аз съм господарят тук! — сопна се Алистър при опита на слугата да се намеси. — И ако някой се опита да оспорва това ми право, може още сега да се маха заедно с тая безделница.
С тези думи той отвори с гневен замах вратата и с все сила изблъска Сарина навън, така че тя се изтърколи надолу по гранитните стълби на къщата.
— Но преди да го направите, добре си помислете! — обърна се отново Алистър към слугите, като сочеше демонстративно с пръст широко отворената вратата. — Работа се намира трудно, а аз няма да ви дам никакви препоръки! — допълни той.
Искрящите му очи насочиха гневния си пламък към примигващата под изливащия се дъжд Сарина.
— Махай се от погледа ми, докато все още можеш, момиче! Или ще наредя да те арестуват! Дори още по-добре, ще уредя да те тикнат в лудница!
— Не си въобразявай, че не може да го направи — показа се на вратата Ръд. — Мистър Алистър е състоятелен мъж, който се ползва с уважение в града. А сега ти си никоя! Ако не искаш да се озовеш в Бедлам1, по-добре си върви! — Адвокатът едва успя да се дръпне, преди Алистър решително да затръшне тежката входна врата.
Трепереща от студ, Сарина обгърна с ръце раменете си в опит да се стопли и да се предпази от бръснещия вятър и ледения дъжд, безспирно изливащ се отгоре й. Изхвърлена от единствения си дом, който бе имала през последните пет години, сега бе сама в мразовитата вечер. Без каквато и да е връхна дреха, с която да покрие вкочаненото си тяло, тя бе заплашена да замръзне от студ, преди да намери някакво топло убежище. Тъй като през всичките години, прекарани в Лондон, единственото й занимание бяха картините, които рисуваше, Сарина нямаше никакви близки девойки на нейна възраст. Болшинството от връстничките й, за разлика от нея, се интересуваха повече от мъже и от възможността за перспективен брак, отколкото от изкуство. Що се отнася до приятелките на Лидия, то те бяха доста по-възрастни от нея и едва ли биха искали да имат нещо общо с това, което й се бе случило току-що. А и не беше сигурна какво може да направи Алистър Уинтръп, ако някой се опита да застане на пътя му. След като го бе наругала, Сарина се изправи срещу невъздържаната му ярост, което я накара да се страхува истински от този мъж. В гнева си той се държа като един наистина луд човек, способен на всичко. Който и да се опиташе да й помогне в този случай, неминуемо щеше да се сблъска с подобно отношение от негова страна. И въпреки че точно сега най-много се нуждаеше от утехата на приятел, Сарина не искаше да въвлича никого в случилото се между нея и Алистър.
Трябваше да се вземе под внимание и фактът, че племенникът на Лидия бе на ръба на полудяването и вече можеше да е прекрачил тънката граница. В случая правосъдието също бе на негова страна. Като единствен законен наследник на мисис Уинтръп, Алистър можеше да се разпорежда с имуществото й, както намери за добре. Можеше също така да определи и хората, които иска, както и тези, които не иска да остави у дома си.
Сарина погледна мрачно към къщата, но очите й бяха замъглени от дъжда и сълзите. Към скръбта по починалата й настойница сега се прибави жаждата за сън. Бе твърде уморена и неподготвена за дългото лутане из улиците на града, което й предстоеше.
— По-добре да тръгвам — промълви мрачно с вече замръзнали от студ устни Сарина. Като се препъваше и трепереше, тя се отправи надолу по улицата, без да знае къде точно отива. Валеше като из ведро. Студът беше непоносим. Но тя нямаше избор. Трябваше да върви.