Выбрать главу

— А плат трико има ли? — осведоми се над главата на Миловидов завеждащата.

„Две слаби жени — тъжно си помисли Миловидов. — А до милиционера на кръстовището има цял квартал.“

— … Нали, Андрей Семьонович?

— А?

— Колко сте бледен, драги. Неразположен ли сте?

— Не, не, всичко е наред.

— Аз мисля, че сив костюм по ще ви прилича.

— Нима?

Андрей Семьонович погледна поизвехтелите ревери на сакото си и изведнъж съвсем ясно, като в кошмар, видя на мястото на джобчето едно уголемяващо се петно от кръв. В предаването не се споменаваше нищо за жертви, но това не значеше, че е нямало!

Десетолевката се изплъзна от пръстите му и падна на пода — такова нещо отдавна не му се бе случвало. За щастие някой заговори контрольорката и тя забрави за въпроса си.

Андрей Семьонович не мислеше вече за нищо друго, освен за своята възможна смърт. Никога не бяха ограбвали неговата спестовна каса, от десет години в града изобщо не се бе случвало подобно нещо, но Миловидов със сигурност знаеше, че при нападение има жертви и най-често това са касиерите. А какво можеше да стори?

Все пак в съзнанието му постепенно се промъкваше мисълта, че както и да стои въпросът с изменяне на бъдещето, стрелбата не е задължителен пункт, щом в съобщението не се споменаваше за нея. Значи, съдбата му все пак можеше да варира в тези граници. Една не съвсем безупречна логика, но когато над човек виси неизбежна заплаха, на него не му е до логика. Странно, сега той никак не се съмняваше, че предаването е дошло от бъдещето. Впрочем, в това нямаше нищо странно: Андрей Семьонович свято вярваше в онова, което се говореше и пишеше, а многобройните научно-популярни статии отдавна го бяха убедили, че науката може всичко.

Колкото повече стрелката наближаваше дванадесет, толкова по-силно го обземаше страхът. Това вече не беше оня страх, когато мисълта трескаво, но ясно търси изход, а животински страх, когато вътре в тебе всичко се вледенява и ти се иска да побегнеш, където те води инстинктът. В предаването се казваше, че обирът е станал около обед, а сега беше почти единадесет.

Това се случи след един час. Може би и по-рано…

— Викат ме на съвещание — затваряйки телефона, рече завеждащата. — Нищо, сега има малко посетители, ще се справите и без мене… Ще се върна към два.

— Полина Филиповна! — попита контрольорката. — А ако дойдат за плащания?

— Поемете ги вие, миличка. Какво особено има, не е за пръв път.

— Вечно с нейните съвещания, а ти поемай отговорността — измърмори контрольорката, когато вратата хлопна зад Полина Филиповна.

Тя явно търсеше съчувствието на Андрей Семьонович и той винаги й го оказваше — правеше го вече механично, като навика да си мие зъбите. Дори и сега успя да изтръгне от себе си едно съчувствено „хм!“.

Единадесет и половина. Андрей отдавна бе изгубил интерес към хората, които идваха на гишето му. Ръце — в центъра на вниманието му обикновено имаше ръце, които се протягаха, даваха, вземаха. Понякога, когато беше претрупан или преди затваряне, той се сърдеше, ако ръцете се бавеха, поставяха парите по-далеч, та трябваше да се протяга за тях. Но в спокойните минути понякога се забавляваше да брои колцина имат мръсни нокти. Или класифицираше ръцете според това, как се отнасят към парите: в мъртва хватка ли ги вземат, или нежно; безразлично — или пренебрежително. Но общо взето, беше неприязнено настроен към ръцете, които вземат, защото трябваше да им брои пари. Тази неприязненост си имаше причина. Така или иначе, от увеличаването или намаляването на влоговете зависеше планът и следователно премиалните. Но дори това не беше главното. Андрей Семьонович обичаше парите, както дърводелецът обича инструмента си, шофьорът — автомобила си, писателят — своето перо. Затова му бяха приятни ръцете, които даваха, и той им съчувствуваше, когато се разделяха с парите. Мнозина несъзнателно ги задържаха за едва доловими частици от секундата — този миг за Андрей Семьонович бе красноречива поема. Да разпределя, да изглажда измачканите банкноти той също обичаше — сякаш сресваше разрошени хлапета.

Но сега гледаше парите с ужас. Това бе вероломство от тяхна страна! — да изложат живота му на опасност. Да, вероломство! Никому не бе сторил нищо лошо, винаги се бе държал мирно, тогава защо? Защо?

Животът на един касиер е пълен със скрити вълненията нали отговаря за всяка попаднала в ръцете му банкнота и всяка грешка в пресмятането води далече, до сериозни последици. Андрей Семьонович дори сам не съзнаваше, но в душата му живееше един постоянен и отдавнашен страх, разрушителен като ръжда. Страх, който той се бе научил да крие от самия себе си. А в резултат — страхопочит пред параграфите и инструкциите, желанието те да бъдат колкото може повече, защото ограничаваха свободата на постъпките му и следователно намаляваха възможността той самият да допусне грешка. Макар че това беше, разбира се, чиста самозаблуда. Цялото му поведение се бе изградило и установило под въздействието на този страх и сега Андрей Семьонович се чувствуваше гол, беззащитен, защото нищо не го предпазваше от предстоящото нещастие — нито прегради, нито инструкции, нито създадени от него самия правила. Сигурно така би се чувствувала измъкната от черупката си костенурка. Костенурката, която знае, че ще я измъкнат от черупката й.