Сега Андрей Семьонович разстроено наблюдаваше мяркащите се зад стъклото лица, опитвайки се да отгатне кое от тях ще го изгледа безжалостно. Такова безжалостно лице още нямаше. Появяваха се само обикновени лица — изморени, благодушни, загрижени, скучаещи. Онзи, когото очакваше и ясно си представяше, още не се появяваше.
Той несвързано кроеше планове. Да натисне сигналния бутон — нали би могъл и случайно да го докосне? По-добре скандал, отколкото… Искаше вече да го направи. Но не можа. Цялата му жизнена енергия сега едва стигаше за привичните автоматични движения и той ги извършваше, сякаш те създаваха магически кръг, сякаш докато се придържа към този не от него създаден ред, силата на този ред ще пропъди нещастието. Редът беше като стените на дома му, като стените на крепост — той не можеше да ги пробие.
Хрумна му да отиде в тоалетната, когато стрелките съвсем се приближат до дванадесет. Но вродената му почтителност не му позволяваше да остави една жена. Пък и как би могъл да отгатне точно кога да излезе? Като заек пред погледа на боа, той вече не кроеше как да предотврати приближаващото се събитие. То ще се случи, беше се примирил. И макар още нищо да не беше намислил, в дъното на душата си знаеше вече как ще постъпи.
Външно продължаваше да работи както преди.
Може би е този човек… Или този… Не, не е този. Лицата се движеха зад стъклото, гледаха го сякаш от друг свят.
Дванадесет часа.
— Зле ли ви е, Андрей Семьонович?
Защо пита така?
— А… Да, малко. Май ме тресе — той изтри студената си пот.
— Времето е такова, трябва да се погрижите за себе си, Андрей Семьонович.
— Нищо, нищо…
Той ще се погрижи, разбира се, че ще се погрижи.
Дванадесет и пет. И десет.
Изведнъж му хрумна радостно предположение. Предаването е идвало от следващата година! Ами да, естествено! Защо пък реши, че е от настоящата? Разбира се, че е от другата, следващата.
Андрей Семьонович изпита такова блаженство, сякаш му се върнаха юношеските години, когато самоуверено оглеждаше всички възрастни, защото пред него лежеше целият му живот и той можеше да се разпорежда с него, докато те вече се бяха разпоредили. А той ще се разпореди по-хубаво! Мило му се стори тясното помещение на спестовната каса с боядисаните си като дъбова облицовка стени, денят зад прашния прозорец, полираната от лакти преграда, пукнатината на тавана, осеяна с петна от влага, която цял месец вече обещаваха да ремонтират.
Нямаше никой зад стъклената преградка, последният клиент току-що бе изтеглил пари от влога си и си бе отишъл. Такива необясними паузи се случваха почти всеки ден; сега тази безлюдност най-добре отговаряше на пролетното настроение на Андрей Семьонович.
Внезапно това настроение изчезна, сякаш го бе издухал студен вятър. Ако някой търси подходящ момент, има ли по-подходящ от минутите, когато в спестовната каса седят само двама души?
— Андрей Семьонович, миличък, само за минутка ще изчезна, докато няма хора. Аз ей сега…
Андрей Семьонович нищо не отвърна. Всичко беше ясно и неизбежно. Всичко се нагласяше към едно. Отначало извикаха завеждащата, сега излезе и контрольорката. И защо да не се измъкне, когато няма никой? Нали наистина трябваше за нещо да излезе. Точно сега ще се случи това, сега, когато е сам, а в залата е празно и тихо. Ето сега трябва да се появи ТОЙ.
НЕГО, Андрей Семьонович забеляза, когато оня стигна до вратата. По-точно бяха двама. Естествено бе да бъдат двама, та дори трима.
Всичко беше така, както го рисуваше въображението му. Момъкът със смачкана, накривена фуражка, без да обръща глава, обхвана с поглед помещението и, олюлявайки се, се упъти право към гишето на Андрей Семьонович. Ортакът му прилепи плещи към стената до входа, тикна ръце в джобовете и наглед напълно безразличен, впери поглед към улицата.
Лицето на този, който тръгна към гишето, Андрей Семьонович също позна. Разсеяно и безпощадно, от него гледаха мътни като сумрак очи. В тях нямаше нито злоба, нито ожесточение, въобще никакви човешки чувства. И тия очи се приближаваха.