— Напълно сериозен съм.
— Ами работата ти?
— Подадох оставка тази сутрин. Ще бъда по-полезен да навивам бинтове за Червения кръст. Повярвай ми, няма да им липсвам.
— Ще се върнеш ли в травматологичното отделение?
— Не мисля. Обадих се днес на някои хора в Ню Йорк. Искам известно време да поработя като доброволец, най-вероятно в слаборазвити страни или някъде в някой по-изостанал район у нас, например в Апалачите. Още не знам. Ще поговоря с тях, когато се върна, и ще разбера дали могат да ме използват.
— Ти мразиш да вършиш подобна работа — припомни му тя и той й се усмихна тъжно. Бе толкова красива, но вече не бе негова. Стив я бе изгубил, когато тя си тръгна от Ню Йорк, но тогава не бе го разбрал. Знаеше го обаче сега. И най-сетне искаше да се изправи пред истината. Длъжен бе.
— Мисля, че пораснах — изрече той спокойно. — Струва ми се, че за известно време ще бъда готов да върша тази работа, имам чувството, че трябва да върна нещо на човешката раса, няма цял живот да кърпя потрошени тела.
— Ами ние?
— Не мисля, че понятието ние съществува вече. Дори съм сигурен в това. Ето защо си тръгвам.
— Не искам да си тръгваш — сълзите потекоха по бузите й, тя протегна ръце към него, обзета от паника.
Той бе единственото, което имаше на този свят, нямаше семейство, нито приятели тук. Вече и Кал не й принадлежеше. Нямаше никого. Само Стив, а той й казваше, че всичко е свършило. Чувството бе ужасяващо.
— Не мога да остана тук. Мери. Не е хубаво за никого от нас.
— Искаш ли да напусна и да дойда с теб? — попита тя, но Стив поклати глава в знак на отрицание.
— Не, не искам. Ти имаш свой живот тук. Аз — не. Винаги можеш да разчиташ на мен. Където и да съм, ако имаш нужда от мен, ще дойда. Недей да забравяш изминалите петнайсет години, Мери. Но аз не мога да издържам повече. Край. — Тонът му бе на спокоен човек, получил облекчение, и бе сигурен, че когато тя се приспособи, ще изпита същото облекчение. — Съжалявам, мила — нежно изрече накрая.
— Не ме напускай — прошепна Мередит.
— Не ми казвай това. — Той заобиколи масата и я прегърна, но нищо от действията, думите или предложенията й не можеше да го разколебае.
— Кога тръгваш? — попита го.
— Утре сутринта.
— Ами нашите инвестиции, дела ти от парите за апартамента? Не можеш просто да изчезнеш. Трябва да обмислим всичко това. Обади ли се на адвокат?
Не можеше да повярва на ушите си.
— Не, не съм се обаждал на адвокат. Можеш да го направиш, когато решиш. И не искам да обмислям нищо — нито за инвестициите ни, нито за апартамента ни. Тези пари са спечелени от теб, не от мен. Те са твои. Не искам нищо, Мери. Исках теб. Но това е минало.
— Не мога да повярвам — тя бе стресната от решението му. — Наистина ли го искаш?
— Да. Трябваше да го направим преди месеци, когато ти си намираше извинения да не дойдеш в Ню Йорк. Не исках да си дам сметка за случващото се, не мисля, че и ти си си давала.
Той не я попита имала ли е връзка, въпреки че започваше да подозира нещо подобно. Но сега явно бе приключила. Тя изглеждаше самотна и нещастна като него. Не й разказа за Ана. Това вече не бе важно и не искаше да я наранява. За него бракът им бе свършил и Ана принадлежеше на миналото, освен това връзката им не бе повлияла на брака му. Дори го бе вдъхновила да се опита да го спаси. Но вече знаеше, че не може да се направи нищо. Изпитваше облекчение, че най-сетне го бе разбрал със сигурност.
Мередит остана в прегръдките му и плака много тази нощ, а на следващата сутрин се обади в работата, че е болна. Остана с него до заминаването му, моментът, когато той излезе от апартамента, бе потресаващ. Не можеше да спре риданията си и той я притисна продължително, после каза, че трябва да тръгва. Не искаше да изпусне полета си, долу го чакаше такси, което да го отведе до летището.
— Обичам те, Стив — плачеше тя. — Съжалявам. — Тя почти не бе на себе си.
— И аз.
Целуна я за последен път, взе чантата си и забърза надолу по стълбите. А преди да се качи в колата, й помаха, когато я видя на прозореца, после се изгуби и тя остана загледана навън с невярващи очи. Петнайсет години от живота й бяха приключили. Вече нямаше никого. Нито Стив. Нито Кал. Никого. Можеше да разчита единствено на себе си. Стив се бе запътил към нов живот. Тя продължи да стои до прозореца, изпълнена с чувството за огромна празнота.
Глава 20
Мередит не отиде на работа два дни, а когато се върна, бе необичайно притихнала и спокойна. Кал, както винаги, оспорваше всяка нейна дума, но тя не му опонираше, не му съобщи и какво й се случило. Личният й живот вече не бе негов проблем. Нямаше за какво да говорят, освен по делови въпроси.