Когато шокът от заминаването на Стив поотмина, тя започна да осъзнава, че е бил прав. От седем месеца разнасяха едно мъртво тяло, което вече трябваше да бъде погребано.
Щом се успокои, се почувства способна да се оправя с бизнеса. Стив се обади от Ню Йорк, за да се увери, че тя е добре, уведоми я, че е отседнал при приятели и й остави телефонния си номер. Но макар и вечер да се чувстваше самотна, тя не му позвъни. Той имаше право на нов живот.
Намислила бе да напусне „Дау тек“ и да се върне в Ню Йорк. Но бе решила да изчака месец и да види дали отношенията им с Калан няма да се пооправят. Все още й бе ядосан, но сега тя се държеше с него по-твърдо. Уважението, което някога бяха изпитвали един към друг, изглежда се завръщаше, дори може би и приятелството.
Три седмици, след като Стив си бе заминал, той я помоли да му помогне при придружаването на някакви анализатори от Лондон. На нея не й се излизаше, но когато каза, че ще ги води на вечеря в града, за нея не бе проблем да се присъедини към тях. Каза й, че е направил резервация във „Фльор дьо Лис“ и ще я вземе на път. Тя се възпротиви, предпочиташе да се срещнат там, но той бе настоятелен.
Вечерята мина много добре и Калан се поотпусна. Тя бе облякла нова рокля и бе подстригала косата си сутринта, най-сетне се връщаше в старата си форма — не жената, която бе влюбена в Кал, а личността, която бе, преди да го срещне. Той сякаш го почувства. По време на вечерята се държеше почтително, дори вежливо. След вечеря я откара до апартамента й.
— Как е Стив? — поинтересува се учтиво, когато спря пред сградата. — Харесва ли новата си работа?
— Много — отвърна тя и му благодаря за вечерята.
— Как са децата? — попита го на свой ред и той й отвърна, че след няколко дни заминават, за да прекарат един месец с майка си. Бе краят на юни и училището бе свършило. Тя не си призна колко й липсват, нито попита дали я споменават. Децата му вече не й влизаха в работата, както и нейният живот не му принадлежеше. Оттук нататък бяха работодател и служител.
— Приятно ли ти е да живееш в града? — зададе той въпрос, когато тя се готвеше да слезе от колата.
— Всекидневното пътуване е малко неприятно, но харесвам апартамента.
Това също бе лъжа. Но той нямаше право на истината. Налагаше й се да свикне с много нови неща. Да бъде сама. Да бъде разведена. Бе се обадила на адвокат и бе започнала процедурата по развода. Всичко бе много просто, Стив не искаше нищо от нея. Беше си тръгнал с празни ръце и предпочиташе да бъде така.
— Бих искал някой път да видя как си се устроила — рече той, докато я изпращаше до входната врата на сградата, а на нея й се прииска да разбере защо, но не посмя да попита.
— Заповядай на едно питие следващия път, когато си в града. — Не бе нищо повече от светски разговор. Нямаше никакво намерение да го кани, когато и да било в бъдещето.
— Къде се намира? — попита той и огледа сградата.
— На най-горния етаж — отговори тя, а после се сети, че прозорците са тъмни.
— Стив на работа ли е?
— Не, в Ню Йорк е — честно отвърна тя, а после реши, че няма значение дали той ще разбере истината. Между тях всичко бе свършило. — Всъщност — тя се поколеба за частица от секундата, — вече не живее тук. Развеждаме се. Замина миналия месец. Сега е в Ню Йорк. Ще работи като доброволец в страна от Третия свят. — Калан я погледна, сякаш му е ударила шамар.
— Защо не ми каза, Мередит?
— Не мислех, че е важно.
— Преди време би било — упрекна я той. Изглеждаше обиден, но това му говореше нещо. Че тя не очаква нищо от него и бе точно така.
— Това бе преди три месеца, Кал. Имахме споразумение. Когато Стив дойде, приключваме с връзката. Никога не си казвал, че искаш нещо повече. Не желаех да ти се натрапвам, когато той си тръгна.
А и откакто Стив бе заминал, си бе дала сметка, че не иска вече само връзка, искаше нещо повече, истински живот с човек, който бе готов да се ангажира.
— Не мисля, че бе редно да ти се обаждам, след като Стив ме напусна. А и ти ми беше много ядосан.
— Бях наранен. Мразех се, че постъпих глупаво. Страхувах се да се обвържа, Мередит. В някакъв смисъл ми бе по-лесно да те пусна при него, независимо колко те обичах. Освен това ти имаше нужда да се върнеш.
Тя кимна. Не би могла да отрече.
— Ами ако не съм имала? Щеше ли да е различно? Ти не вярваш в обвързването, Кал. Ти самият си го казвал. Уважавам желанието ти.
— Сигурно ти е било трудно през тези три месеца — внимателно изрече той, без да оспорва думите й за отношението му към обвързването.
Но когато каза, че я е обичал, сълзи бликнаха в очите й, а тя не искаше той да ги види.