— Вярно е. Но научих много. Не само за Стив, но и за себе си, коя съм и какво искам.
— Какво искаш, Мери? — попита я той, наблюдавайки я внимателно. Тя му изглеждаше различна и това му харесваше.
— Много неща. Ако трябва да съм честна — някой и нещо реално. Постъпих погрешно. И си платих за това. Много скъпо. Но зная, че искам да обрека живота си на някого и той да живее заради мен. А не просто да се забавляваме. — Усмихна му се, но някак хладно. — Възможно е дори да поискам да имам деца. Вероятно беше прав по този въпрос. Не мисля, че със Стив винаги е вървяло, пък и се оказа, че не е било задълго. Бяхме твърде различни, мисля, че сега го разбирам. — А после го изненада още повече. — Обмислям да се върна в Ню Йорк. Щях да говоря с теб за това до няколко седмици. Не принадлежа на това място.
— Мислех, че тук ти харесва. — Той изглеждаше лично обиден.
— И аз си мислех така. Но ми се струва, че решението да дойда тук не бе правилно. — Бе й коствало брака й. Ако бе останала в Ню Йорк, може би още щяха да са женени, но сега бе късно да се промени каквото и да е. Двамата със Стив бяха разделени от непреодолими сили.
— Мисля, че ще сгрешиш, ако се върнеш — твърдо възнегодува той.
— Не се притеснявай. Ще дам предизвестие с достатъчно дълъг срок, Кал. Няма да постъпя като Чарли.
— Не става дума за това. Мислех за теб.
— Ще те уведомя какво съм решила.
— Искам да съм част от решението ти. Нека поговорим за него.
— Не желая да говорим — тихо се възпротиви тя. — Нямаме кой знае за какво да говорим, нали?
— Мислех, че сме приятели. — Бе се обидил от думите й и бе объркан. Трябваше да осъзнае прекалено много неща за кратко.
— И аз мислех така — съгласи се Мередит. — Но може би не сме били.
— Ти направи някои прекрасни неща за мен, Мери. Не само за бизнеса ми, но и за мен. Когато се върна при Стив, бях много разстроен. И ти го знаеш.
— Разбирам те — тъжно отговори тя. — Имаше право да си разстроен. Съжалявам, че заради мен преживя това.
— Знаех какво правя. Просто не исках да си дам сметка какво ще излезе. Нито пък ти. Всъщност, представях си, че ще се оправите. Изненадан съм, че не се е получило.
— Липсваше ми прекалено много — усмихна му се тя, бе честна докрай. — След като напуснах Ню Йорк, ми се струпаха огромни промени. Тук проумях много неща. Някои от тях — благодарение на теб.
— Разбирам. Ще бъде ли неудобно, ако те попитам какво ще правиш утре вечерта?
— Няма да е неудобно — засмя се тя, — но може би ще е глупаво. Вече бяхме там. И се отказахме. Преодоляхме го. Защо да го правим отново?
— Защото искам да разговарям с теб. — Той бе настоятелен.
— Нека си го спестим. За какво ще разговаряме, Кал? За омразата към обвързването? За причините, поради които двама души не вярват и не разчитат един на друг? Не искам да разговарям за това. Чула съм всичко. Преживяла съм го. Нашето време мина. Свършихме. И двамата сме се променили. Нека нещата останат такива, каквито са.
При тези думи тя изглеждаше изпълнена с решителност.
— Ти не ми даваш шанс.
Тя се засмя горчиво.
— Полагам всички усилия, за да не го допусна. Не искам да ме объркваш. — Не желаеше отново да започне връзка с него и да поеме риска двамата взаимно да се наранят. Чувстваше се по-възрастна, по-мъдра и много по-предпазлива.
— Нека поне опитам — очите му блеснаха закачливо и тя изведнъж видя мъжа, в когото някога се бе влюбила. Но вече не искаше да й въздейства по този начин. Стив си бе тръгнал. И Кал си бе тръгнал. Единственото, което искаше да вижда у него, бе шефът. — Ще ти се обадя утре — произнесе той решително.
А тя си каза, че няма да вдига телефона, благодари му отново за вечерята и го остави на тротоара, после се прибра в апартамента си. Той продължаваше да стои там, докато видя да угасват лампите, после се качи на колата си и потегли, а тя остана до прозореца, обзета от мисли за него. Не възнамеряваше да излиза на вечеря с Кал. Нямаше смисъл. Поне за нея всичко бе свършило.
Той й се обади на следващия ден, както бе обещал, а тя се извини, че е заета вечерта и затвори. А когато късно същата вечер телефонът започна да звъни, изобщо не вдигна. Нямаше какво да му каже. И не искаше да слуша думите му. Чувстваше се странно спокойна, когато остави телефона да звъни.
В събота сутринта обаче, когато тръгна на разходка, го завари да стои отвън и се изненада много.
— Какво правиш тук, Кал? — изглеждаше объркана и той се разсмя, някак сконфузено.
— Чакам те. Тъй като не вдигаш телефона, нито искаш да вечеряш с мен, не ми оставяш друга възможност, освен да се мотая наоколо като малолетен престъпник.