— Движим се… движим се… — Но те го губеха и Ана изтръпваше от ужас при тази мисъл. Стигнаха вратата на операционната, където Лукас ги чакаше. Вече бе сложил маска, кепе и ръкавици.
— Отива си, Харви — прошепна тя, докато продължаваше да си намъква хирургическите дрехи. Искаше да остане със Стив.
Налягането му все повече се понижаваше и по времето, когато тя най-сетне се подготви и влезе в операционната, вече го бяха интубирали.
— Какво, по дяволите, е станало? — попита Харви, докато ровеше с инструментите да открие куршума.
— Мисля, че е идвал при мен — обясни Ана през стиснати зъби, — и някой е стрелял по него.
— Ти си опасна жена — отбеляза Харви с мрачен хумор, все още не можеше да открие и да отстрани куршума, сменяха втора банка с кръв.
— А той е негодник — добави Ана, а сълзите се стекоха към маската й. — Моля те, нека опитам. Добра съм в това — помоли го тя.
— И аз така съм чувал — съгласи се Лукас.
Пое работата и потърси куршума надълбоко. Когато го откри, се чу кратък хриптящ звук. Още двайсет минути й трябваха, за да го извади. Кръвното налягане вече бе стабилизирано, но Стив все още кървеше силно. Справиха се с този проблем след цял час. Три часа, след като го бяха завели в операционната, Харви остави Ана да зашива раната. Пациентът бе най-сетне в стабилно състояние.
— Мисля, че ще се оправи — рече Харви, докато откарваха Стив в реанимацията, после я погледна. — Изглеждаш ужасно, доктор Гонсалес.
— Благодаря, доктор Лукас.
Лицето й все още бе сиво, а коленете й трепереха. След операцията отиде да поседи до Стив. Минаха два часа, преди той да се размърда, все още бе замаян, но явно я позна и й се усмихна:
— Ана? Идвах да те видя — прошепна с напукани устни.
— Така и не успя. — Усмихна му се през сълзи, очите й се замъглиха. Мислеше, че няма да го види никога вече, дори по едно време смяташе, че ще умре, преди да са успели да го спасят.
— Какво се случи? — попита той шепнешком.
— Някой стреля по теб.
— Прекрасен квартал — отбеляза той, не бе загубил чувството си за хумор, и тя му се усмихна развълнувана.
— Какво правеше там? — попита, макар да знаеше, преди да й е отговорил.
— Дойдох да се сбогувам.
— Стори го преди три месеца — внимателно му припомни тя. Той отново се унасяше, но се насили да отвори очи и да продължи разговора.
— Исках да видя Фелиша. Липсваше ми.
— И ти й липсваше. — Ана реши да захвърли предпазливостта и да му каже истината. — Както и на мен, макар да си негодник.
Стив успя да фокусира погледа си право в очите й.
— Развеждам се и заминавам за Кентъки.
Лицето на Ана се сгърчи при тези негови думи.
— Мисля, че халюцинира — обърна се тя към една от сестрите.
— Така е. Вярно е… развеждам се… Отивам в Кентъки… — настоя Стив със слаб глас.
— Не говори много… ще поговорим по-късно. Защо не поспиш малко? — нежно му препоръча тя.
Просто умираше от притеснение за него.
— Боли ме гръдния кош.
— Престани да се оплакваш. Оперира те страхотен хирург.
— И кой беше?
— Аз. Имаше куршум с размера на яйце в гръдния си кош. Сега млъквай и заспивай, преди да съм те ударила.
— Обичам те, Ана — прошепна нежно той.
Наведе се близо до лицето му, за да я чува по-добре, а другите да не разберат.
— И аз те обичам.
— Омъжи се за мен. — Бе замаян, но тя бе сигурна, че знае какво говори.
— Никога — отвърна. — Алергична съм.
— Това е… добро за Фелиша… добро за Фелиша… за мен… за теб… ще имаме още деца…
— Не искам други деца, ако аз ще трябва да се грижа за тях. Освен това създаваш повече грижи от десет бебета наведнъж…
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Не. Освен това си натъпкан с лекарства. Не знаеш какво приказваш.
— Знам… и не съм женен… — Гласът му укрепна и той допълни все по-силно: — И не съм гей.
— Какво говори той? — Харви Лукас бе наминал да го види и хвана края на разговора. — Кой е казал, че е гей? Наистина не е.
— Не е, но е негодник — отвърна Ана твърдо и погледна Стив.
Той излизаше от упойката добре, Лукас също намери състоянието му за задоволително, после ги остави да продължат разговора си.
— Мислех, че си си отишъл завинаги — с обич промълви тя.
— И аз мислех така… върнах се…
— Виждам. Защо не останеш тук? По-късно ще трябва да ми обясниш за Кентъки.
Ала дори в отнесеното си състояние, той си спомни, че не е подписал документите. Спомни си много неща — как напусна Мередит… отиде да види Ана… а после не си спомняше кой знае колко… докато не я видя в реанимацията и не усети болката в гръдния си кош.
— Обичам те — повтори, твърдо решен да я убеди.