— И аз те обичам, но сега си почини. Ще бъда тук. Няма да мръдна, Стив. — Никога не бе изпитвала такова щастие да види нечие лице, както неговото сега, особено сега, когато знаеше, че той ще оцелее. През последните три месеца бе плакала за него всяка нощ. Но сега той бе тук, каквато и да бе причината.
— Защо не искаш да се омъжиш за мен?
— Не трябва. Освен това ти казах, че мразя богатите момчета.
— Върнах й всичко… сега съм беден…
— По-скоро си луд — усмихна му се тя.
— Ти също — рече той, после се унесе в дрямка.
— Как е? Добре ли е? — попита Харви, когато дойде да провери какво става.
— Всичко е наред, ще се оправи — отговори Ана.
Стив бе в добри ръце. Имал бе късмет този следобед. Бе извадил късмета, който заслужаваше. Харви хвърли поглед през рамо, докато излизаше от реанимацията, и видя Ана да държи ръката на Стив и да се усмихва.
— Това Стив Уитман ли е там? — попита го една от сестрите.
Вече се бе разчуло в травматологичното отделение.
— Несъмнено.
— Какво прави тук? — Всички бяха объркани. Мислеха, че е още в Калифорния.
— Възстановява се, надявам се — отвърна Харви Лукас.
— Връща ли се? — попитаха го и сестрите на рецепцията.
— Сигурно — усмихна се Харви.
Дали? Кой знае? Случват се странни неща.
А докато седеше до него и го гледаше как спи, Ана държеше ръката му и не откъсваше поглед от лицето му. Винаги бе искала да бъде с него. Нямаше потребност от обещания, сватбени пръстени или пари. Просто искаше да бъдат заедно. И той се бе върнал. И за двамата кошмарът и самотата бяха свършили.