В продължение на час с нетърпящ възражение тон раздаваше заповеди, докато се бореше да спаси живота на детето, и когато започна да става ясно, че ще го загубят, той масажира сърцето й в продължение на повече от десет минути. Бореше се като тигър да удължи живота й. Ала съдбата беше срещу тях. Пораженията бяха твърде големи, детето бе прекалено малко, шансовете — нищожни, силите на злото по-могъщи дори от опита и скалпела му.
Динела Уошингтън почина в шест часа и една минута. Стив Уитман изпусна дълга тежка въздишка.
Без да каже дума, той се отдалечи от операционната маса и свали хирургическата маска от лицето си с гневен израз. Не обичаше дни като този, мразеше да губи, когото и да било, особено дете, което не беше нищо повече от невинна жертва. Беше му твърде неприятно и заради смъртта на момчето, макар да бе застреляло трима души, преди да го убият. Всичко това му беше ужасно неприятно. Безсмислието. Загубата. Отчаянието. Нелепото унищожаване на човешкия живот.
А когато спечелеше, както често ставаше, всичко придобиваше смисъл — дългите часове, безкрайните дни, които преминаваха в дълги нощи. Не го интересуваше колко дълго престоява, нито колко напрегнато работи, след като бе успял да спечели време.
Хвърли хирургическите си ръкавици, изми ръцете си, свали шапката и се погледна в огледалото. Онова, което видя, бе умората на последните седемдесет и един часа, прекарани на дежурство. Опита се да работи на смени не по-дълги от четирийсет и осем часа на повикване и дежурство. Идеята бе прекрасна, но рядко се осъществяваше. В травматологичното отделение не бе възможно да отмериш времето точно.
Вече знаеше какво е длъжен да направи. Да съобщи на майката на детето. Мускулите на челюстта му се напрегнаха, когато излезе от хирургичното отделение и се насочи натам, където предполагаше, че тя чака. Докато вървеше към нея, се чувстваше като ангел на смъртта, знаеше, че жената никога не ще забрави лицето му и на моменти то ще я преследва до края на живота й. Запомни името на детето, както и на всички останали, и знаеше, че то ще го преследва. Щеше да запомни случая, обстоятелствата, изхода и желанието, нещата да се бяха развили другояче. Колкото и слабо да познаваше пациентите си, той се грижеше за тях.
— Мисис Уошингтън? — попита, след като сестрата на рецепцията му я посочи, и тя кимна с очи, пълни със страх. — Аз съм доктор Уитман. — Правеше това от дълго време, понякога си мислеше, че от прекалено дълго време. Беше му познато до болка. Даваше си сметка, че трябва да го каже бързо, за да не поддържа надеждата, която знаеше, че повече не може да й дава. — Имам лоши новини за вашата дъщеря. — Когато Хенриета погледна лицето му, очите му, дъхът й секна, беше разбрала всичко, преди той да е отворил уста. — Умря преди пет минути. — Той нежно докосна ръката й, ала тя не усети допира му, нито съчувствието, което излъчваше. Чуваше единствено думите му… тя умря… умря… — Направихме всичко по силите си, но куршумът бе нанесъл твърде големи поражения както на влизане, така и на излизане.
Чувстваше се едновременно глупаво и смяташе за проява на жестокост да я запознава с всички тези подробности. Какво значение имаше какво и кога е причинил куршумът? Единственото, което имаше значение, беше, че парчето метал бе убило детето й. Поредната невинна жертва в безнадеждната война, в която живееха. Поредната статистическа единица.
— Съжалявам. — Тя се бе вкопчила в него, очите й бяха като на луд човек, опитваше се да диша след безпощадния удар, който току-що се беше стоварил върху нея. Сякаш я бе ударил с юмрук в слънчевия сплит. — Защо не седнете за минута?
Когато го бе видяла да се приближава, тя се бе изправила, сега имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент. Тя притвори очи и той я остави внимателно в стола, после даде знак на сестрата да й донесе чаша вода.
Сестрата й даде вода бързо, ала майката на детето не можеше да пие. Издаваше ужасни, гърлени звуци, останала без въздух, опитвайки се да асимилира думите му, и Стив Уитман се почувства като убиец, на мястото на онзи с оръжието в ръка. Би искал да може да бъде в ролята на спасител и понякога това се случваше. Имаше съпруги, майки и съпрузи, които се хвърляха на врата му с благодарност и облекчение, но не и този път. Толкова мразеше загубите. Ала доста често съдбата беше срещу него. Остана колкото му бе възможно с Хенриета Уошингтън и после я повери на грижите на сестрите.