— Почти приключих с „червената херинга“. — Стив познаваше жаргона, използваха този термин за проспекта, а го наричаха така заради оформените в червено предупредителни надписи, които по изискване на Комисията за ценните книжа и фондовите борси се поставяха на корицата. — Кога ще се прибереш у дома, мили? — попита тя със сподавена прозявка. Прибрала се бе от офиса току-що, беше близо десет и трийсет.
— Щом подпиша документите, които са ми оставили. Вечеря ли? — Тя го интересуваше много повече, отколкото документите, на които погледът му се спря, докато седеше отпуснат в стола си.
— Хапнах малко. Преди няколко часа в офиса ми донесоха сандвич.
— Когато се прибера, ще приготвя омлет. Или предпочиташ да донеса нещо? — Въпреки претоварения им работен график Стив винаги готвеше и обичаше да се хвали, че го прави по-добре от нея. Очевидно му доставяше по-голямо удоволствие. Мередит никога не бе претендирала, че е къщовница. По-скоро би изяла сандвич или салата на бюрото си, отколкото да се прибере вкъщи и да приготви салата, първо, второ и трето. А той обичаше готвенето много повече, отколкото тя.
— Омлет ще бъде страхотно — тя се усмихна, когато чу предложението му. Винаги усещаше остро липсата му, когато бяха разделени, дори и да беше заета. Връзката им бе спокойна и приятна, между тях съществуваше привличане, което не отслабваше, дори след четиринайсетгодишен брак. Двамата бяха страстно отдадени един на друг въпреки активните си кариери и живота на високи обороти.
— И какво се случи днес? — Винаги усещаше по гласа му, когато нещата не вървяха добре. Познаваха се взаимно по-добре в сравнение с повечето двойки и преживяваха като свои победите и пораженията на другия.
— Изгубих две деца — отвърна той. По тона му се усещаше, че е потиснат. Не можеше да забрави чернокожата млада жена, която бе загубила дъщеря си преди пет часа, и колко много му се искаше събитията да се бяха развили различно за нея. Ала той бе лекар, а не магьосник. — Петнайсетгодишно момче, участвало в престрелка с конкурентна улична банда. Успяло да очисти трима, преди да го повалят и убият. И малко момиченце преди няколко часа. То бе невинна жертва, попаднало в престрелка между три момчета и ченгета в Харлем. Застреляли го в гърдите. Оперирахме го, но нямаше късмет. Трябваше да кажа на майка му, горката жена бе съсипана. След това оперирах четиринайсетгодишно момиче, паднало от втория етаж. Беше в окаяно състояние, но съм сигурен, че ще оцелее. — Професионалните занимания на Стив никога не биха допаднали на Мередит — да вижда постоянната агония на пациентите си, отчаянието, загубите, човешките трагедии. Знаеше много добре какво му причинява всичко това и по гласа му усещаше какво му бе коствало.
— Изглежда денят ти е бил тежък, скъпи… съжалявам. Защо не се прибереш вкъщи да си починеш? Имаш нужда. — Не си бе идвал у дома от три дни и по гласа му личеше колко е изтощен и обезкуражен.
— Да, нуждая се от почивка. Ще бъда при теб след двайсет минути. Не си лягай дотогава. — Тя се усмихна на предупреждението.
— Няма такава опасност. Прибрах се с пълна чанта документи.
— Е, скрий я някъде, когато си дойда, мисис Уитман. Искам цялото ви внимание за себе си. — Умираше от нетърпение да я види.
Да се прибере вкъщи при Мередит, беше все едно да отиде на друга планета, далеч от работата и всички задължения, свързани с нея. За него тя бе пристан, глътка свеж въздух и олицетворение на нормалния живот и здравето, сигурно убежище от жестокостта и насилието, с които се сблъскваше всеки ден. Затова нямаше търпение да я види. Не искаше да се прибере вкъщи и да я намери заспала или затрупана с работа.
— Обещавам, че ще се радвате на цялото ми внимание, докторе. Само си довлечете четирибуквието у дома. — Усмихна се, докато го казваше, той също се засмя на шегата, образът й изплува в съзнанието му — красива и чувствена, както винаги.
— Сипи си чаша вино, Мери, и аз ще съм при теб след няколко минути. — Той бе винаги сигурен, че ще си дойде веднага, но тя си знаеше, че ще го забавят.
И както ставаше обикновено, той се озова пред вратата на апартамента им чак след близо четирийсет минути. Един от лекарите се нуждаеше от спешна консултация с него за счупена бедрена и тазова кост на деветдесет и две годишна жена, а също и за четиринайсетгодишното момиче, което бе развило усложнения. Ала Стив знаеше по-добре от всеки друг, че му беше време да се прибира. Малко беше да се каже, че е изтощен. Довърши подписването на документите на бюрото и подписа дори тези за уикенда. Трябваше да поеме дежурство в травматологичното отделение чак в понеделник и нямаше търпение да си тръгне. Бе престоял в болницата повече от достатъчно. Когато си тръгваше, бе толкова уморен, че не можеше да разсъждава трезво.