Любен Каравелов
Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?“
Что за учителя при саблях
И что за чиновники при шпорах!
Някой си неизвестни нам господин твърде често ни позапитва чрез в. „Свобода“: „Знаеш ли ти кои сме?“ А тоя въпрос възбуди и моето любопитство и накара ме да се поразмисля и да попитам себе си що сме и кои сме. Що сме ние? Кои сме ние? Многозначителни са думите на оногова, който е казал: „Познай сам себе си.“ Аз мисля, че ако ние би пожелали да познаеме що сме и кои сме, то от нас би било що годе; но нашата чорбаджийствена натура не обича да размишлява и постоянно говори: „Аз съм аз“. Разбира се, че тия думи се произнасят машинално. И така, добро нещо би било, ако барем нашите „книжници и фарисеи“ би знаяли кои са; добро нещо би било, ако нашите така наречени „синигери“ и „обачета“ би се засрамили сами от себе си и ако би положили своето перо и заловили би се за мотиката.
Изящната книжевност е огледало на народният живот; а науката е божествена истина, която трябва да бъде свещена за всеки човек. А ние си играеме с тях! Ав какво състояние се намира нашата книжевност? На какво е заприличала между нас свещената наука? Вземете в ръцете си цариградското периодическо списание „Читалище“, вземете Блъсковото „Училище“, вземете Живкиновият „Книжовен имот“, вземете в. „Право“ (за „Периодическото списание“ на „Българското книжевно дружество“ в Браила аз не споменувам, защото то прилича на къртиците, които живеят под земята и които се показват само на Еньовден), най-после вземете всичките български учебници и не учебници — и порадвайте се. В нашата литература, а особено в нашите учебни периодически списания вие ще да намерите и философии (Йовчев), и морални поучения (Алеко Кръстович), и ораторства (Балабанов), и поезия (Деребеев), и критическо-исторически изследования (Гаврил Кръстевич), и астрономии (Блъсков); но не търсете ни мисли, ни знания, ни цел. Аз съм уверен, че вие ни в монголската литература не би намерили такъв един хаос, какъвто ще да срещнете в нашата прокопсана книжевност. Пишат нашите „обачета“, пеят нашите „синигери“, проповядат нашите „хабикнига“ писатели! Даже в Блъсковото „лъжи-свят“ списание вие ще да намерите твърде дълбоки идеи: в тоя вестник вие ще да срещнете и математици, и астрономи, и гастрономи. Някой си лапни-шаран е седнал, та открива (не открива, а краде! р.) с каква бързина пада гладът и с каква сила вихрушката изкоренява старите дървета; а стари Блъсков на драго сърце принимава всичко в своята редакция, всичко се харесва на тоя знаменит човек, с всичко се хвали тоя педагогически писател. Блъсков — редактор, Блъсков издава педагогически вестник, Блъсков говори за возпитанието и образованието; а нашите българи се подписват, плащат пари, хранят с боклук децата си и говорят: „Дядо Блъсков е стар и сиромах човек, който не може вече да работи и да прехрани децата си“. А децата, които четат Блъсковият вестник? — Какви деца? Блъсковият вестник никой не чете. Друг един астрономин е превел някои и други астрономически сведения от турски език и надробил е такава попара, която не може да свари и Кралимарковият стомах. В същото „Училище“ Пишурката постоянно помещава гениални поезии, които се рекомендуват на публиката от самият редактор, т.е. от дяда Блъскова, и наричат се класически произведения.
И така, ако на тоя свят има нещо глупаво, то това нещо трябва да се търси между нашите писатели. Бог да прости! У нас всеки един „синигер“ иска да пее и да пише стихотворения; у нас всеки един бозаджия желае да пише за астрономията; у нас всеки един празноглавец се старае да бъде дипломатин.
А учителите ни? Нашите учители се завземат почти за всичко. Аз познавам мнозина от тях, които четат на учениците си такива предмети, които и насъне не са виждали; познавам и такива, които казват, че ракът е риба, че кравата има Сократовски способности и че човеческото знание е сирене. А невинните българчета слушат, зяпат и очакват съшествието на свети дух, за да ги просвети и да им помогне да разберат онова, щото не е в състояние да разбере и сам разумни Радослав. А бащите? — На бащите не трябват учители и возпитатели. Бащите търсят не учители за децата си, а другари за себе си, с които да пият мастика, да пеят „чам-чам-дибинде“ и да… Разбирате ли? Народът плаща, сиромасите пъшкат, баба Кера дава последнята си парица; а децата си остават патенца, какъвто е и учителят им. Знаеш ли ти коит сме? — ние сме си ние, ние сме за оплакване, ние сме за презиране, ние сме за тояга, ние сме за смях. Малко ни са били турците. Циганите заслужават повече любов и повече съчувствие, нежели ние. Истина, че между нашите учители има и достойни за уважение личности; но и тия твърде скоро се развалят, изветряват се, обабват се и глупеят между чорбаджиите. Един учител ми разказваше, че в продължението на осем години той не можал да прочете нито една книга. „Нямам време, казваше той, от пиене не мога очите си да отворя!“ И така, кръчмата е нашата учена академия, кавенето е наша гимназия, а чашката е наша библиотека. Аз трябва да се съзная, че от нашите учители твърде малцина познават своите длъжности, твърде малцина не вземат пари на вятърът. У нас най-славят ония учители, които умеят да чешат опашката на чорбаджиите и които имат талант да се кланят по-низко. Трябва да забележа и това, че тия чорбаджийски учители не са обязани да посещават училището и да се трудят напразно; а длъжни са да си вземат заплатата редовно. Чорбаджилъкът, агалъкът и пущалъкът са всичко; а човещината, учението, образованието и знанието не са нищо. Ако искаш да бъдеш почитаем, любим и уважаем, то трябва да имаш роднини между чорбаджиите; а ако искаш да бъдеш чорбаджия, то да целунеш калната пета на кадията три пъти. Така ли е, г. Чорапчиев? И така, всичко е свезано между себе си така ягко, щото училищата ни са заприличали на кочини. Ако ти имаш какво-годе честолюбие, ако ти имаш каква-годе добросъвестност, то не можеш да свариш каша с чорбаджилък. „Кой знае повече от нас, той не е за нас“, казват чорбаджиите.