Така че остана тук – при огъня. Макар че положението се подобряваше, все още ставаше неспокоен винаги когато се озовеше близо до пламъци. Тя никога не биваше да го узнава. Затова и никога не би могла да разбере защо не можеше да остави Деместриу жив...
В гората се разнесе шумно пращене. Той скочи на крака, всеки мускул в тялото му се напрегна. Непознатият глас отекна отново от мили разстояние.
Той стана, наостряйки уши, опитвайки се да различи звука. А после... осъзна какво става.
Изстреля се като куршум по пътеката и зърна Ема точно пред себе си.
- Лаклен! – извика тя, когато той я грабна в прегръдките си, преди да хукне към замъка. След броени минути вече я дърпаше към спалнята им.
– Стой тук вътре! – нареди той и се втурна през стаята, за да грабне меча си. – Не излизай по никакъв повод! Обещай ми!
Някой бе успял да проникне в земите на Киневан – и сред пращене на метал и оглушителни писъци някак бе успял да събори масивната порта, за да го стори.
Ако този някой успееше да мине покрай него...
– Но, Лаклен...
– Пусто да остане, Ема! Стой тук!
Тя продължаваше да възразява, а той се тросна:
– Някога минавало ли ти е през ума, че от време на време имаш причина да се страхуваш?
Затрьшна вратата право в смаяното ѝ лице и се понесе към входа на замъка. Там застина напрегнат, в очакване, стиснал меча си...
За пръв път в историята предната врата на замъка Киневан бе съборена с ритник.
Той погледна към човека, нанесъл ритника – русокоса жена с искряща кожа и заострени уши. Хвърли поглед към падналата врата, а после обратно към нея.
– Пилатес – обясни тя и вдигна рамене.
– Нека предположа. Реджин?
Когато тя се подсмихна, пред нея мина друга валкирия, приближи се към него с войнствена крачка и плъзна поглед по тялото му.
– Какъв бонбон! – изръмжа и му намигна. – Ема си е уловила вълк.
Погледът ѝ се насочи право към врата му, откъдето Ема беше пила по-рано. Наклони глава.
– Хмм. Носиш ухапването ѝ като почетна значка
– А ти сигурно си гадателката...
– Ако нямаш нищо против, предпочитам израза „надарена с предопределителни способности''.
Ръката ѝ се стрелна напред и откъсна едно от копчетата на ризата му. Движението ѝ беше толкова бързо, че той не можа да го проследи. Беше отскубнала копчето най-близко до сърцето му и за секунда изражението ѝ стана много студено. Намекът ѝ беше ясен: вместо копчето можеше да му изтръгне сърцето.
А после разтвори пръсти и ахна изненадано.
– Копче! – Усмихна се доволно. – Човек никога не може да събере прекалено много копчета!
– Как открихте това място? – обърна се той към Реджин.
– Проследяващо устройство на телефона, сателит и медиум – отвърна тя и веднага се намръщи. – Вие как откривате разни места?
– А бариерата?
– Имаше някои сериозни келтски прегради и заклинания – призна тя и посочи с палец през рамото към колата им. – Но за всеки случай водим най-могъщата вещица, която познаваме.
Безлична жена им помаха бодро от предната седалка.
– Стига толкова! – закрачи той към Реджин. – Ще напуснете дома ни. Веднага.
Вдигна меча, но покрай него профуча някакво петно. Лаклен се извърна и видя друга вал кирия, която се бе приземила върху старинния стенен часовник толкова грациозно, че дори не бе размърдала веригите. Тетивата на лъка ѝ беше опъната, а стрелата – насочена право към него. Лусия.
Нямаше значение. Искаше тези същества да си отидат – те бяха дошли тук само с една цел. Той се втурна към вратата. Една стрела като куршум се вряза в ръката, с която държеше меча, излезе през нея, разпорвайки кожата му, и се заби на трийсет сантиметра дълбочина в каменната стена.
Разкъсаните сухожилия и мускули накараха ръката му да увисне неподвижно. Мечът издрънча на пода. По китката му потече кръв. Той се завъртя и видя, че е приготвила три стрели. Държеше лъка хоризонтално и се целеше във врата му. За да му отсече главата.
Реджин се обади:
– Знаеш защо сме дошли, затова недей да влошаваш положението.
Със смръщени вежди той проследи погледа ѝ и видя остър като бръснач меч, вдигнат между краката му, само на сантиметри от панталона му. Друга валкирия, която дори не беше видял да влиза, си служеше с острието от сенките.
– По-добре се надявай Кадерин Коравосърдечната да не кихне, докато държи меча си така – подсмихна се Никс. – Кити-
Кад, имаш ли алергия? Не знам, струва ми се, че долавям леки спазми.