В съзнанието ѝ проблесна образът на златокос мъж. Де- местриу. Наблюдаваше невъзмутимо страданията на Лаклен.
„Всички винаги казват, че чертите ми са като на майка ми, но Елена е имала черна коса – черна като катран. И тъмни очи. Мъжът в съня е рус, а ножницата на меча му е от дясната страна. Очевидно е левичар.“
Самата Ема беше южна лапа22.
Не. Изключено.
Мълниите свистяха навън. Фаталистично мислене. Това беше всичко. Ема просто се поддаваше на фаталистичното мислене, тъй като това бе най-лошият от всички възможни сценарии. Не бе възможно баща ѝ да е този, който бе измъчвал Лаклен.
Спомените на Лаклен за огъня я заляха като киселина – мъчение, което сега беше и щеше да остане завинаги нейно. Яростта му кипна в нея и тя ѝ се отдаде – точно както бе сторил той – за да понесе болката...
Потръпна, не можа да потисне скимтенето си. Мислите ѝ станаха неясни, далечни... Не можеше да отдели действителност от кошмари, а освен това по някакъв начин знаеше, че дълбоко в съзнанието на Лаклен се таи ново подозрение, което той категорично отказваше да признае – че Ема може да е дъщеря на Деместриу...
Разбра кое е чудовището. Баща ѝ. Разтреперана, все още свита на пода, тя загледа изумено как лелите ѝ се сражават толкова доблестно, толкова умело, с цялата си вродена грациозност и свирепост. Деместриу им бе отнел кралицата.
„Гнусен паразит.“
Мълниите отново засвистяха в неспирен залп.
Навсякъде наоколо кипеше битка, а Ема бе замръзнала. Не от страх от смъртта, а от скръб и болка. Скръб, че това, което искаше така отчаяно – живот с Лаклен и любовта на сборището си – бе застрашено от кръвта, която течеше, която сега смъдеше като отрова във вените ѝ.
Гледаше как тези героични воини се сражават, за да я защитят, без да знаят коя е наистина, и почувства, че ще умре. Беше недостойна за всички тях.
Един вампир се свлече на земята. Никс се засмя от радост и се приземи върху него. Заби колене в гърба му и го сграбчи за косата, за да вдигне главата му и да оголи гърлото му. Приготви се за смъртоносния удар. Вампирът зърна Ема Протегна ръка.
Почувства се нечиста; вените ѝ горяха. Недостойна.
„Но мога да поправя нещата. Или поне донякъде.“
Никс забеляза как хвърля поглед към другия край на помещението. Намигна ѝ.
„Ясно е какво трябва да направя.“
– Ще умра ли? – прошепна Ема.
– Пука ли ти? – попита Никс. Думите ѝ отекнаха в ушите на Ема толкова ясно, сякаш двете стояха точно една до друга.
– Той търси теб – изпъшка създанието и погледна към нея.
-Иаз го търся. Ема искаше да го хване за ръката, но той
беше толкова далеч... Ненадейно се озова само на метър от него.
Виеше ѝ се свят... Нима се беше дематериализирала? Като вампир. За пръв път...?
Никс бавно вдигна острието си, а Ема запълзя напред.
Чу как Лаклен рязко си поема въздух и разбра, че я е забелязал.
- Ема! – изхриптя той, хвърли се към нея и изрева: – Проклятие, Ема, не!
Но беше много късно. Бяха теглили чертата – също както с Хийт. Не, не я бяха теглили – бяха я запечаташ в съзнанието ѝ. Падна светкавица, която придружаваше решението ѝ. Решението, което бе родена да вземе.
Протегна ръка. Погледът ѝ срещна очите на вампира.
„Дори не подозираш какво ще завлечеш вкъщи.“
* * *
Лаклен изрева от ярост, когато това същество – последното останало живо – отведе Ема. Не можеше да проумее случилото се. Тя сама го беше потърсила?
Стисна Никс за раменете.
– Защо се поколеба? Видях те, че се поколеба!
Започна да я разтърсва, докато главата ѝ не се люшна. Тя се ухили и възкликна:
– Браво!
– Мамка му, къде я отведоха? – изкрещя той.
Една от валкириите блъсна болния му крак, той се подгъна и Лаклен освободи Никс.
Кае отново вдигна меча си.
– Вие ги пуснахте! – изръмжа тя към Реджин. – Оставихте Киневан незащитен.
Реджин наклони глава към Лаклен.
– Той открадна дъщеря от приемната ѝ майка и я задържа далеч от закрилата на семейството ни.
– Разплатата е кучка – добави Кадерин и се наведе да събере кучешките зъби от отсечените глави като трофей.
– Майната ви, тя е в ръцете им! – заби Лаклен юмрук в стената. – Какможе да сте толкова спокойни?
– Аз не мога да изпитвам силни чувства, а те няма да си позволят лукса да скърбят – обясни Кадерин. – Скръбта отслабва целия колектив. Ще отслаби и самата Ема. А ние не искаме допълнителни беди.
Лаклен се разтресе от ярост. Всеки момент щеше да се преобрази, да ги избие всичките...